— Мосю Поаро! — госпожа Гарднър беше шокирана.
— Тела, наредени върху плотове — като месото при касапина.
— Но, мосю Поаро, не са ли доста пресилени тези думи?
Той призна:
— Може би да.
— Както и да е — жената плетеше неуморно, — склонна съм да се съглася с вас в едно. Тези момичета, които лежат така на слънце, ще се окосмят по краката и ръцете. Това казах и на Айрийн — дъщеря ми, мосю Поаро. „Айрийн — казах й, — ако се излежаваш така на слънце, ще се окосмиш цялата — ще се окосмиш по ръцете, ще се окосмиш по краката, ще се окосмиш по гърдите — и на какво ще приличаш тогава?“ Казах й. Нали, Одел?
— Да, скъпа — потвърди той.
Всички мълчаха, представяйки си вероятно как ще изглежда Айрийн, когато дойде най-лошото. Госпожа Гарднър прибра плетката си и каза:
— Чудя се сега…
На което съпругът й веднага се отзова:
— Да, скъпа?
Той се измъкна с усилие от хамака и като взе плетката и книгата на госпожа Гарднър, попита:
— Какво ще кажете да пийнете нещо заедно с нас, госпожице Брюстър?
— Не точно сега, благодаря.
Семейство Гарднър се качиха към хотела. Госпожица Брюстър каза:
— Американските съпрузи са чудесни!
III.
Мястото на госпожа Гарднър бе заето от преподобния Стивън Лейн.
Той беше висок, енергичен свещеник над петдесетте. Лицето му беше загоряло, а тъмносивите му спортни панталони — зацапани и неотговарящи на сана му.
Той възторжено каза:
— Чудесна природа! Ходих от залива Ледъркум до Хафорд и обратно по скалите.
— Доста загряващо да се разхождате днес — каза майор Бари, който никога не се разхождаше.
— Добро раздвижване — отбеляза госпожица Брюстър. — Днес още не съм ходила да греба. Няма нищо по-добро за коремните мускули от гребането.
Еркюл Поаро сведе очи с известно съжаление към една подутина в средата на тялото си.
Забелязвайки погледа му, госпожица Брюстър любезно каза:
— Бихте се отървали скоро от това, мосю Поаро, ако всеки ден излизахте да гребете с лодка.
— Mersi, Mademoiselle2. Ненавиждам лодките.
— Имате предвид малките лодки?
— Всякакви лодки! — Той затвори очи и потрепери. — Вълнението на морето, това не е приятно.
— И таз хубава, морето днес е спокойно като воденичен вир.
Поаро уверено отговори:
— Няма такова нещо като напълно спокойно море. Винаги, винаги има вълнение.
— Ако питате мен — обади се майор Бари, — морската болест е девет десети самообладание.
— Ето — каза свещеникът, усмихвайки се леко, — сега говори добрият моряк. А, майоре?
— Само веднъж съм страдал от морска болест, и то когато пресичахме Ламанша! Не мисли за това, ето моят девиз.
— Морската болест наистина е нещо странно — размишляваше госпожица Брюстър. — Защо трябва някои да страдат, а други не? Изглежда толкова несправедливо. И няма нищо общо със здравословното състояние на човека. Доста болнави хора са добри моряци. Веднъж някой ми каза, че има някаква връзка с гръбнака. Ето и непоносимостта на някои хора към височините. Самата аз страдам от това, но госпожа Редфън е още по-зле. Онзи ден на скалистата пътека към Хафорд така й се зави свят, че просто се залепи за мен. Каза ми, че веднъж се заклещила по средата на външните стълби на Миланската катедрала. Качила се, без много да му мисли, и слизането я довършило.
— Тогава по-добре да не слиза по стълбата в Заливчето на елфите — отбеляза Лейн.
Жената направи гримаса.
— Самата аз я отбягвам. За младите няма проблеми. Момчетата на семейство Коуън и младите Мастърманови с лекота слизат и се качват и това им доставя удоволствие.
Лейн каза:
— Ето я госпожа Редфън, качва се насам, след като се е изкъпала.
Госпожица Брюстър отбеляза:
— Мосю Поаро би трябвало да я одобри. Тя не се пече на слънце.
Младата Редфън беше свалила гумената си шапка и изтърсваше косата си. Косата й беше пепеляворуса, а кожата й имаше онзи блед тен, характерен за този цвят коса. Ръцете и краката й бяха много бели.
С дрезгав смях майор Бари подхвърли:
— Изглежда малко недопечена сред останалите, нали?
Като се уви в дълга хавлия, Кристин Редфън мина по плажа и се изкачи по стълбите към тях.