— Не.
Едносричната дума дойде тихо и равно. Прозвуча точно такава, каквато беше — чисто и просто констатация на факта.
— Защо?
На устните на Розамънд се появи усмивка.
— Нима не сте открили вече, че Арлин Маршъл не се харесваше много на другите от своя пол? Тя се отегчаваше до смърт сред жени и не го криеше. Независимо от това би ми се искало да имам начина й на обличане. Имаше голям усет към дрехите. Нейните бяха винаги подходящи и тя умееше да ги носи добре. Бих искала да ми е била клиентка.
— Харчела е доста за дрехи?
— Сигурно. Но тя си имаше свои пари, а, разбира се, и капитан Маршъл е доста добре финансово.
— Някога чували ли сте, или хрумвало ли ви е, че някой изнудва госпожа Маршъл?
Розамънд Данли остана много учудена.
— Изнудвана? Арлин?
— Тази мисъл изглежда ви изненадва.
— О, да, доста. Изглежда толкова нелепа.
— Но нима не е възможно?
— Всичко е възможно, нали така? На този свят човек бързо научава това. Но се чудех за какво някой ще изнудва Арлин?
— Предполагам, че има някои неща, които госпожа Маршъл не би желала да стигнат до ушите на съпруга й.
— Ами да.
Тя обясни съмнението в гласа си, изричайки с лека усмивка:
— Говоря скептично, но, разбирате ли, Арлин беше прословута със своето поведение. Никога не се е преструвала на порядъчна.
— Значи мислите, че съпругът й е знаел за нейните… връзки с други мъже?
Настъпи кратко мълчание. Розамънд смръщи вежди. Най-сетне заговори, бавно, с нежелание:
— Виждате ли, не зная какво точно да мисля. Винаги съм смятала, че Кенет Маршъл приемаше жена си такава каквато е. Че не е имал илюзии спрямо нея. Но може и да не е било така.
— Може да е вярвал в нея безрезервно?
Розамънд раздразнено изрече:
— Мъжете са такива глупаци. А Кенет Маршъл е съвсем неопитен. Може сляпо да й е вярвал. Може да е мислел, че на нея просто й се възхищават.
— И не знаете за никого… тоест, не сте чували за някой, който може да е имал нещо против госпожа Маршъл?
Розамънд Данли се усмихна:
— Само разгневени съпруги. А предполагам, че щом е била удушена, този, който я е убил, е мъж.
— Да.
Розамънд каза замислено:
— За никого не мога да се сетя. Но вероятно аз и не бих могла да зная. Ще трябва да питате някой от най-близкото й обкръжение.
— Благодаря ви, госпожице Данли.
Розамънд леко се завъртя на стола си и с иронична усмивка попита:
— Мосю Поаро няма ли никакви въпроси?
Еркюл Поаро се засмя и поклати глава:
— Не мога да се сетя за нищо.
Розамънд Данли стана и излезе от стаята.
Осма глава
I.
Те стояха в спалнята, която е била на Арлин Маршъл.
Два големи еркерни прозореца водеха към балкон, който гледаше към плажа и към морето зад него. Слънчевата светлина заливаше стаята и просветваше над смайващо количество шишенца и бурканчета, строени върху тоалетката на Арлин.
Тук имаше всички видове козметични средства и мазила, познати в козметичните салони. Сред това женско снаряжение целенасочено се движеха трима мъже. Инспектор Колгейт шареше наоколо, отваряйки и затваряйки чекмеджета.
След малко той изсумтя. Беше се натъкнал на сгънати писма. Заедно с Уестън набързо ги прегледаха.
Поаро беше застанал до гардероба. Отвори вратата на отделението за закачалки и огледа роклите и спортните костюми, които висяха там. Отвори другата врата. Купчина дамско бельо. На един широк рафт бяха шапките. Още две плажни картонени шапки в червено и светложълто… една голяма хавайска сламена шапка… друга една от тежък плътен тъмносин лен и три-четири джунджурийки, за всяка една, от които без съмнение са били похарчени доста пари — нещо като барета в тъмносиньо… пискюлче от черен плюш… бледосив тюрбан.
Еркюл Поаро стоеше, разглеждайки ги внимателно — едва забележима снизходителна усмивка се появи на устните му. Той измърмори:
— Les femmes21!
Полковник Уестън сгъваше писмата.
— Три от младия Редфън — каза той. — Какъв хапльо! След някоя и друга година ще се научи да не пише писма на жени. Те винаги пазят писмата ти, а после се заклеват, че са ги изгорили. Тук има някакво друго писмо.