Тя стоеше и му се усмихваше. После тръгна бавно покрай вълните. Патрик Редфън я последва. Тя легна до една скала. Редфън се отпусна на едрия пясък до нея.
Кристин Редфън стана и влезе в хотела.
IV.
След като тя си тръгна, настъпи неловко мълчание.
Тогава Емили Брюстър се обади:
— Доста неприятно. Тя е толкова сладка. Женени са едва от една-две години.
— Мацето, за което говорих — рече майор Бари, — онова в Смила. Тя разтури няколко наистина щастливи бракове. Жалко, нали?
— Има една категория жени — каза госпожица Брюстър, — които обичат да разбиват семейства. — След минута-две добави: — Патрик Редфън е глупак!
Еркюл Поаро мълчеше. Беше вперил поглед в плажа, но не поглеждаше към Патрик Редфън и Арлин Стюърт.
Емили Брюстър каза:
— Е, по-добре да се залавям с гребането.
Тя ги остави.
С леко любопитство майор Бари обърна към Поаро очите си с цвят на цариградско грозде.
— Е, Поаро — рече той, — за какво мислите? Не отронихте нито дума. Какво мислите за сирената? Страхотна?
Поаро отвърна:
— C’est possible5.
— Хайде, хайде, стари мошенико, зная, че сте французин!
Поаро заяви студено:
— Не съм французин.
— Слушайте, не ми казвайте, че не разбирате от хубави жени! Какво мислите за нея, а?
— Не е млада — отвърна детективът.
— Какво значение има това? Една жена е на толкова години, на колкото изглежда! А тя изглежда съвсем добре.
Еркюл Поаро кимна в знак на съгласие:
— Да, красива е. Но в края на краищата не красотата е от значение. Не красотата е онова, което кара всички на плажа (с изключение на един) да се обръщат след нея.
— В нея има нещо друго, момчето ми — отбеляза майорът. — Нещо друго. — После попита: — Какво гледате така упорито?
Еркюл Поаро отвърна:
— Наблюдавам изключението. Единственият мъж, който не вдигна глава, когато тя премина.
Майор Бари проследи погледа му, вперен в един мъж на около четирийсет години, русокос и загорял. Той имаше спокойно, приятно лице, седеше на брега, пушеше лула и четеше вестник „Таймс“.
— Аха, онзи! — каза майорът. — Той е съпругът, приятелю. Онзи е Маршъл.
Еркюл Поаро рече:
— Да, зная.
Бари се изкиска. Самият той беше ерген. Беше свикнал да мисли за съпруга само по три начина — като „Пречка“, „Неприятности“ или „Предпазна мярка“.
Той каза:
— Изглежда приятен човек. Тих. Чудя се дали е дошъл моят вестник „Таймс“?
Той стана и тръгна нагоре към хотела.
Погледът на Поаро бавно се премести към лицето на Стивън Лейн.
Преподобният наблюдаваше Арлин Маршъл и Патрик Редфън. Неочаквано той се обърна към Поаро. В очите му имаше суров фанатичен блясък, когато изрече:
— Онази жена, тя е Злото. Съмнявате ли се?
Поаро бавно отвърна:
— Трудно е да се каже със сигурност.
Стивън Лейн каза:
— Но, човече, не го ли чувстваш във въздуха? Навсякъде около теб? Присъствието на Злото.
Еркюл Поаро кимна в знак на съгласие.
Втора глава
I.
Когато Розамънд Данли дойде и седна до него, Поаро не се опита да прикрие удоволствието си.
Както беше вече признал, той се възхищаваше от Розамънд Данли както от всяка друга хубава жена, която беше срещал. Харесваха му нейната изтънченост, елегантната й фигура, интелигентността и гордата й осанка. Харесваха му прибраните, пригладени къдри на тъмната й коса и ироничната й усмивка.
Беше облечена с рокля в тъмносиньо на бели точки. Дрехата изглеждаше съвсем семпла, което се дължеше на строгата й линия. Розамънд Данли, известна като „Роза Монд Лимитид“, беше сред най-прочутите лондонски моделиери.
Тя каза:
— Не мисля, че харесвам това място. Чудя се защо дойдох тук.
— И друг път сте били тук, нали?
— Да, преди две години, на Великден. Тогава нямаше толкова хора.
Еркюл Поаро я погледна и вежливо отбеляза:
— Случило се е нещо, което ви е обезпокоило. Прав съм, нали?