Идеята срещна неочакван успех. Всеки първоначално проявяваше недоверие и после неохотно признаваше, че в края на краищата идеята може би не е чак толкова лоша.
Не беше намекнато, че капитан Маршъл трябва да бъде поканен. Самият той беше заявил, че ще трябва да ходи до Плимут този ден. Блат беше в групата, страшно ентусиазиран. Беше решил да е душата на компанията. Освен него се включиха Емили Брюстър, семейство Редфън, Стивън Лейн, семейство Гарднър, които бяха придумани да отложат с един ден заминаването си, Розамънд Данли и Линда.
Поаро прояви красноречие пред Розамънд и наблегна колко добре е за Линда нещо да я извади от самовглъбението й. Розамънд се съгласи:
— Прав сте. Шокът беше много голям за едно дете на тази възраст. Станала е доста нервна.
— Това е съвсем естествено, мадмоазел. Но на която и да е възраст, човек скоро забравя. Убедете я да дойде. Зная, че можете.
Майор Бари отказа твърдо. Каза, че не обичал излети. „Много кошници за носене и дяволски некомфортно. Да ям храната си на маса за мен е напълно достатъчно.“
Компанията се събра в десет часа. Бяха поръчани три коли. Блат беше шумен и в добро настроение, правейки се на екскурзовод.
— От тук, дами и господа, от тук за Дартмур. Пирен и боровинки, девънширска сметана и каторжници. Вземете съпругите си, господа, или доведете онези другите! Всеки е добре дошъл! Пейзажът е гарантиран. Насам. Насам.
В последния миг Розамънд Данли слезе със загрижен вид и съобщи:
— Линда няма да дойде. Казва, че имала страшно главоболие.
Поаро извика:
— Но тя ще се почувства по-добре, ако дойде. Убедете я, мадмоазел.
Жената отговори твърдо:
— Няма смисъл. Категорична е. Дадох й аспирин и си легна. — Тя се подвоуми и добави: — Мисля си, че вероятно и аз няма да дойда.
— Няма да позволя това, мила моя, няма да позволя това — извика Блат, хващайки я закачливо под ръка. — La haute Mode29 трябва да украси този случай. Никакви откази! Взел съм ви под попечителство, ха, ха! Осъдена за Дартмур!
Той решително я поведе към първата кола. Розамънд хвърли към Еркюл Поаро мрачен поглед.
— Ще остана с Линда — каза Кристин Редфън. — Нямам нищо против.
Патрик възрази:
— О, хайде, Кристин.
И Поаро го подкрепи:
— Не, не, трябва да дойдете, мадам. При главоболие човек се чувства по-добре сам. Хайде, да тръгваме.
Трите коли потеглиха. Първо отидоха в истинската Пещера на елфите в Шийпстър и доста се позабавляваха в търсене на входа, който накрая намериха, насочвани от цветна пощенска картичка.
Беше рисковано да се ходи по големите канари и Еркюл Поаро не направи опит за това. Наблюдаваше с интерес как Кристин Редфън прескача с лекота от камък на камък и забеляза, че съпругът й винаги е близо до нея. Розамънд Данли и Емили Брюстър се включиха към издирването, макар че последната се подхлъзна веднъж и леко си навехна глезена. Стивън Лейн беше неуморим, дългата му кльощава фигура се извиваше между канарите. Блат се задоволи само да отиде малко напред и да вика насърчително, като едновременно с това снимаше останалите.
Семейство Гарднър и Поаро останаха да седят благоразумно край канавката, а гласът на госпожа Гарднър се извисяваше в приятен, монотонен монолог, прекъсван от време на време от послушното „Да, скъпа“ на нейния съпруг.
— … и винаги съм имала усещането, мосю Поаро, а господин Гарднър е съгласен с мен, че снимките понякога дразнят. Освен ако, така да се каже, не се правят между приятели. Този господин Блат няма изобщо никакъв такт. Просто приближава до всеки, заговаря ви и ви снима и както казах на господин Гарднър, това наистина е лошо възпитание. Така казах, нали, Одел?
— Да, скъпа.
— Онази групова снимка, която направи на всички ни, когато седяхме на плажа. Е, всичко това е чудесно, но той първо трябваше да ни попита. А то, госпожица Брюстър тъкмо се надигаше да стане и това със сигурност я направи да изглежда много странно.
— Дума да няма, така е — потвърди съпругът й, хилейки се.
— И ето го господин Блат, обикаля и раздава копия на всеки, без да си направи труд първо да попита. Забелязах, че даде една снимка и на вас, мосю Поаро.