Както и да е. Слънцето ярко грееше над бедния Доминикъс и калта — емблема на целия незаслужен позор — бе лесно изчеткана, когато изсъхна. Тъй като имаше ведър нрав, душата му скоро се отпусна. Не можа да удържи сърдечния си смях, като се сети за бъркотията, предизвикана от историята му. Афишите на общинарите щяха да доведат до излавяне на всички скитници в щата. Колоната в „Паркърс фолс газет“ щеше да бъде препечатана във всички щати от Мейн до Флорида и може би щеше да се появи като бележка в лондонските вестници. Мнозина скъперници щяха да се разтреперат за парите и живота си, като научат за нещастието, сполетяло господин Хигинботъм. Търговецът се размечта с много жар за прелестите на младата учителка и се закле, че Даниел Уебстър’ нито е говорил, нито е приличал на ангел толкова, колкото госпожица Хигинботъм, когато го защищаваше от отвратителното население на Паркърс Фолс.
Доминикъс беше вече на пътя за Кимбълтън, напълно решен да посети това място, макар търговията да го бе отклонила от най-прекия път от Мористаун. Като приближаваше мястото на предполагаемото убийство, той продължи да обмисля обстоятелствата и беше смаян от вида, който доби целият случай. Ала нищо не бе потвърдило историята на първия пътник, тя можеше да мине за шега, но жълтокожият явно бе запознат или със случая, или с мълвата.
Имаше нещо загадъчно в слисания, гузен поглед, когато го бе попитал така неочаквано. Ако към странното съчетание от случайност се прибави и това. че слухът точно съвпадаше с характера и навиците на господин Хигинботъм и това, че имаше градина и круша, край която винаги минавал на смрачаване, косвените доказателства изглеждаха така необорими, че Доминикъс се усъмни в убедителността на категоричните показания на племенницата и в подписа, представен от адвоката.
По-късно, когато разпитваше предпазливо по пътя, продавачът научи, че при господин Хигинботъм работи някакъв ирландец, нает без препоръка, за да се спести някои долар.
— Нека самият аз да бъда обесен — възкликна гласио Доминикъс Пайк, като стигна билото на един самотен хълм, ако повярвам, че старият Хигинботъм не е обесен, докато не го видя със собствените си очи и не го чуя от собствените му уста! И щом като е такъв шегобиец, ще трябва да повикам за свидетели свещеника или някой друг уважаван човек.
Здрачаваше се. когато стигна кантона на кимбълтънск, а бариера, на четвърт миля от селото със същото име. Към кобилката му бързо приближаваше ездач, който в тръс мина през вратата на няколко метра преди него, кимна на кантонера и продължи към селото. Доминикъс познаваше пазача и докато се разплащаха, размениха обикновените забележки за времето.
— Предполагам — обади се търговецът, като отмяташе назад камшика си и потупваше леко кобилката по хълбока, — не сте виждали стария Хигинботъм, тия един-два дни?
— Ами — отвърна пазачът, — мина оттук малко преди вас, ей оня дето язди там, ако можете да го видите в тъмнината. Бил е на изборите за шериф на Уудфийлд следобед. Обикновено старецът се здрависва и се заприказваме, но сега само кимна, като че ми казва „пиши ми го в сметката“ и замина, защото, където и да ходи, винаги гледа да си е п осем часа у дома.
— И аз така съм чувал — отвърна Доминикъс.
— Никога не съм виждал толкова прежълтял и посърнал човек като стария господин — каза пазачът. — Викам си, тая вечер повече прилича на призрак или на някаква стара мумия, отколкото на човек от плът и кръв.
Търговецът напрегна очи в здрача и едва различи конник далеч напред по пътя към селото. Стори му се, че вижда гърба на господин Хигинботъм, но поради мрака и праха вдиган от копитата на коня, фигурата изглеждаше неясна и безплътна, сякаш очертанията на загадъчния старец бяха едва-едва нахвърлени от сенки и сивкава светлина. Доминикъс потръпна.
„Господин Хигинботъм се връща от оня свят по кимбълтънския път“, помисли си той.
Подръпна юздите и тръгна, като се държеше на едно и също разстояние от сивата сянка на стареца, докато един завой на пътя го скри от погледа. Като стигна завоя, търговецът не видя конника, а се намери в началото на селска улица недалеч от няколко магазина и две кръчми, скупчени около островърхия покрив на общинската сграда. От лявата му страна имаше каменна ограда и порта, които ограничаваха засаден с дървета парцел. Зад нея се виждаше овощна градина, след това ливада и най-отзад — къща. Това бяха владенията на господин Хигинботъм, чиято къща се намираше до стария път, но новото кимбълтънско шосе я бе оставило на заден план. Доминикъс познаваше това място, а кобилката инстинктивно спря — не усети как бе дръпнал юздите.