„Зората на мъртвите“ на Джордж Ромеро излезе приблизително по едно и същ време с „Пророчество“ (юни-юли 1979 г.) и за мен е крайно интересно (и забавно) как така Ромеро е направил хорър филм с бюджет към два милиона долара, който изглежда сякаш е правен с шест милиона, докато Франкънхаймър е направил филм за дванадесет милиона, който изглежда сякаш са били не повече от два.
Има един куп грешки във филма на Франкънхаймър. Никой от индианците не се играе от истински индианец. Старият индиански вожд има типи в северна Нова Англия, при положение че местните племена винаги са строили хижи. Научните факти, ако и да не са съвсем погрешни, са използвани избирателно, което не е никак честно, като се има предвид, че създателите претендират да са направили филм на тема „социална отговорност“. Героите са сковани, специалните ефекти (с изключение на онези странни бебета) не струват.
Признавам, всичко това е вярно. Но аз все пак инатливо и безпомощно се връщам към факта, че на мен филмът ми хареса и дори само докато пиша за него ми се ще да отида и да го гледам четвърти (а може би и пети) път. Бях споменал, че човек започва да вижда и оценява шаблоните в хорър филмите и дори да ги обича. Тези шаблони понякога са стилизирани като движенията в японски театър Но или сцените в уестърн на Джон Форд. А „Пророчество“ е препратка назад към хорър филмите от петдесетте, точно както групите Секс Пистълс и Рамоунс са препратка към рок експлозията на „мръсните бели момчета“ около 1956–59 г.
За мен връщането към „Пророчество“ е като де се отпусна в старо, удобно кресло и да се видя с добри приятели. Всички съставки са налице. Робърт Фоксуърт със същия успех би могъл да е Хю Марлоу от „Земята срещу летящите чинии“ или Ричард Карлсън от „То дойде от космоса“, или Ричард Денинг в „Черният скорпион“. Талия Шайър пък би могла да е Барбара Ръш или Мара Кордей, или още половин дузина героини от филми за чудовища от тази ера на Големите Буболечки (макар че в интерес на истината, мадам Шайър, която беше великолепна в ролята на колебливата девойка, обект на любовта на Роки Балбоа, за мен се оказа известно разочарование — тя не е толкова красива, колкото да речем Мара Кордей и въобще не си облича цял бял бански, когато всички знаят, че за този конкретен тип филм на ужасите е задължително в някакъв момент героинята да се появи — и да бъде тормозена от звяра — в цял бял бански).
Чудовището също не изглежда много убедително, но на мен ми хареса, защото е от стария тип чудовища, духовна сестра на Годзила, Могъщия Джо Янг, Горго и всеки динозавър, замръзнал в леден глетчер и успял да са измъкне, за да се втурне по Пето Авеню, като разрушава магазини за електроника и яде полицаи. Чудовището в „Пророчество“ ме върна към една безгрижно пропиляна част от моята младост, която включваше такива сприхави приятели като Венерианеца Имир и Смъртоносната богомолка (която преобръща градски автобус и за един знаменит момент на екрана ясно се вижда името ТОНКА106). Да, въпреки всичко, тя е съвсем сносно чудовище.
Замърсяването с живак също е доста добра идея — осъвременена версия на старата сюжетна завръзка, където гигантските чудовища мутират заради нещо радиоактивно. А да не забравяме също, че чудовището вижда сметката на всички лоши типове. Вярно, по едно време убива и едно хлапе, дошло на излет с родителите си, но пък то си го заслужава — донесло си е радио и омърсява Дивата природа със своя упадъчен рокендрол! Единственото, което липсва в „Пророчество“ (и пропускът вероятно е съвсем неволен) е сцена, в която чудовището да разруши проклетата фабрика за хартия до основи.
„Нападението на гигантския паяк“ също звучи сякаш е извадено направо от петдесетте и в него дори участват много от тогавашните актьори, включително Барбара Хейл и Бил Уилямс. Някъде към средата на филма имах чувството, че наистина съм попаднал на някой шантав епизод от шоуто на Пери Мейсън.
Вярно, че нападащият паяк е само един, но зрителите по никакъв начин не се чувстват излъгани, защото паяка си го бива. „Паякът“ явно представлява малък Фолксваген покрит с десетина мечи кожи и с по четири крака, прикрепени от двете страни, които вероятно са били управлявани от актьори, скрити вътре в колата. Дори стоповете на колата са умно използвани като примигващи червени очи. Човек не може да не се възхити на такъв гениален номер за съкращаване на бюджета.