Нима това би било приемлив начин да се управлява една железница да речем?
Аз лично мисля, че не е, но все пак провалът на толкова много филми, продуцирани от големите студиа, ми се струва по-логичен, отколкото провалът на толкова много от онези филми, които „Вариете“ нарича „независимите“. Към момента на написването на тази книга три от моите романи са екранизирани: „Кери“ (кино продукция на Юнайтед Артистс, 1976 г.), „Сейлъмс Лот“ (телевизионна продукция на Уорнър, 1979 г.) и „Сиянието“ (кино продукция на Уорнър, 1980 г.). Във всеки от тези случаи считам, че с мен са се отнасяли добре и въпреки това най-ярката ми емоция, свързана с това преживяване, не е удоволствие, а облекчение. Когато си имаш вземане-даване с американската кино индустрия можеш да считаш, че си спечелил, ако накрая си покриеш разходите.
Веднъж щом имате възможност да погледнете как работи тази индустрия отвътре, осъзнавате, че това е истински творчески кошмар и ви е трудно да проумеете как добрите попадения като „Пришълец“, „Място под слънцето“ и „Откъсване“ изобщо се случват. Големите филмови студиа имат същия девиз като в армията: най-важното е да си покриеш задника. За вземането на всяко важно решение се консултират поне половин дузина души, така че нечий друг задник да бъде изритан, ако филмът се провали и двадесет милиона долара отидат на вятъра. Ако все пак се стигне до там, че да не може да се спаси собственият задник, то поне остава утешението, че и други ще споделят участта му.
Има, разбира се, филмови творци, които или не изпитват такива опасения, или чиято визия е толкова ясна и безкомпромисна, че страхът от провал изобщо не влиза в сметките им — Браян Де Палма например или Франсис Копола (когото месеци наред заплашвали, че ще го уволнят от снимките на „Кръстника“, но той въпреки това упорствал да изпълни собствения си замисъл за филма), Сам Пекинпа, Дон Сийгъл, Стивън Спилбърг108. Факторът на режисьорския замисъл е толкова осезаем и реален, че дори когато режисьор като Станли Кубрик направи такъв влудяващ, перверзен и разочароващ филм като „Сиянието“, той все пак съдържа зрънце гений, което не може да се оспори или отрече.
Най-голямата заплаха за кино изкуството от страна на филмовите студиа, е посредствеността. Една такава партенка като „Майра Брекънридж“ си има своето съмнително очарование — като да гледаш на забавен кадър челния сблъсък между Кадилак и Линкълн Континентал. Но какво да кажем за филми като „Нощни криле“, „Козирог Едно“, „Играчи“ или „Кръстопътят на Касандра“? Тези филми не са лоши — не в смисъла на чудовищния робот или чудовищния тийнейджър — но са посредствени. Те са… мнях. Най-запомнящото се нещо от прожекцията на такива филми, е вкусът на пуканките. Те са от този вид, при който още по време на втората ролка ви се ще да се измъкнете за цигара.
С постоянно нарастващата цена на филмовата продукция е все по-рисковано да заложиш всичко и да се втурнеш с главата напред. Дори и класен играч като Роджър Марис109, ако бъде подлъган да замахне твърде силно, ще пропусне топката и ще тупне като глупак по задник. Същото се случва и с филмите и аз бих се наел да предположа — макар и с известно колебание, все пак филмовата индустрия е непредсказуема — че повече няма да видим на екрана такъв колосален риск, какъвто Копола беше поел с „Апокалипсис сега“ или какъвто на Симино беше позволено да поеме с „Райските порти“. Ако някой само се опита, целият западен бряг ще бъде огласен от звука на рязко затварящите се чекови книжки на филмовите студиа.
108
Сравнете например ясния и концентриран замисъл на Спилбърг при създаването на оригиналния филм „Челюсти“ с продължението, продуцирано от цял комитет хора и режисирано от нещастния Жано Шварц, изваден от резервите вече в разгара на играта, за да замаже нещата без въобще да е заслужил такова нещо. — Б.авт.