Но независимите филми… какво става и с тях? Там със сигурност се рискуват далеч по-малки суми. Всъщност Крис Стайнбрънър, един веселяк и ревностен киноман, често ги нарича „дворни филми“. По неговото определение „Ужасът на Парти Бийч“ е такъв дворен филм. Същото важи за „Разяждащи бацили“ и „Тексаско клане“ на Тоуб Хупър („Нощта на живите мъртви“, направен от реално функциониращо филмово студио с достъп до телевизионни снимачни площадки в Питсбърг, не може да мине за „дворна продукция“). Това е добро определение за филми, дело на аматьори — талантливи или не съвсем — създадени с минималистичен бюджет и без гарантирано разпространение. Тези филми се явяват по-скъпият вариант на сценарий, написан без поръчка. Създателите им нямат нищо за губене и затова направо си залагат главата. И въпреки това, много от тези филми също са отвратителни.
Защо?
Заради експлоатацията, ето защо.
Тъкмо експлоатацията принуди Лугоши да приключи кариерата си, лутайки се из предградията, увит в пелерината си на Дракула. Пак тя е причина да съществуват „Нашествието на звездните създания“ и „Не поглеждай в мазето“ (повярвайте ми, докато го гледах, изобщо не се налагаше да си напомням, че това е само филм; бях съвсем наясно какво гледам, с една дума — мизерия). Създателите на нискобюджетни филми са привлечени основно към два жанра — секс и хорър, защото е толкова лесно да бъдат експлоатирани. Те се явяват онова лесно момиче, с което всички момчета в гимназията са излизали (поне веднъж). Дори добрият хорър понякога има безвкусен оттенък на карнавална сензация, но това усещане би могло да е измамно.
И ако независимите продукции са ни демонстрирали някои от най-големите филмови издънки (Ро-Манското армейско радио/машина за мехурчета), то пак на тях дължим и някои от най-неочакваните триумфални постижения. „Ужасът на Парти Бийч“ и „Нощта на живите мъртви“ са снимани с приблизително еднакъв бюджет. Разликата идва в лицето на Джордж Ромеро и неговата ясна идея какво представлява хорър филмът и какво се очаква да постигне. В първия филм чудовището напада момичета по време на пижамено парти и цялата сцена е смехотворна. Във втория една старица се взира късогледо в някакъв бръмбар на дървото, а после набързо го сграбчва и го изяжда. Чувате как устата ви едновременно се опитва да се смее и да крещи, което именно е забележителното постижение на Ромеро.
„Върколак в женското общежитие“ и „Деменция-13“ са направени с почти никакви средства. Тук разликата се осигурява от Франсис Копола, който създава почти непоносима атмосфера на нарастваща заплаха в своя черно-бял, забързано сниман и напрегнат филм, заснет в Ирландия по данъчни причини.
Може би не е никак трудно човек да се „влюби“ в най-фрапиращо лошите филми. За мен огромният успех на „Шоуто на Роки Хорър“ е показател за западащата критичност на средния кино зрител. Няма да е лошо да се върнем към основите и да си припомним, че разликата между лошите и добрите филми (както и между лошото изкуство или не-изкуството и доброто или превъзходно изкуство), е талантът и изобретателната употреба на този талант. Най-лошите филми имат свое собствено послание, което в общи линии ни предупреждава да не се занимаваме с други продукции на същите хора. Ако например сте гледали само един филм на Уес Крейвън, съвсем спокойно можете да решите да пропуснете всички останали. Хорър жанрът и така е мишена за всякакви критични нападки и откровено неодобрение. Глупаво е нещата да се влошават, като се правят филми, изпълнени с безсмислено насилие, чиято единствена цел е да ни бръкнат в джоба, а не е и нужно. Дори в киноиндустрията няма цена за качеството — не и когато Браян Де Палма е намерил начин да направи един добър страшен филм като „Сестри“ за някакви си 800 000 долара.
Причината за съществуването на всички тези лоши филми, струва ми се, е, че човек не знае, че ще са лоши, докато не ги види. Както вече споменах — на повечето критици не може да се има доверие. Полийн Кейл пише добре, а Джийн Шалит демонстрира известно, макар и доста повърхностно остроумие, но когато тези, а и всички други критици гледат хорър филм, те просто не разбират какво виждат110. Истинският почитател е наясно. Той развива личната си база за сравнение в продължение на дълги, често болезнени периоди от време. Запаленият киноман е доста подобен на страстния почитател на арт галериите и музеите, а мнението му и гледната му точка се развиват на основата на тъкмо тази база за сравнение. За почитателите на хорър жанра филми като „Екзорсист 2“ са плявата, сред която може да се спотайва някой случаен бисер, открит в мрака на евтините киносалони: например любимият на Кърби МакКоули „Ритуали“ или моето лично ниско бюджетно откритие, „Капан за туристи“.
110
Единственото изключение е Джудит Крист, която явно истински обича хорър филмите и е в състояние да се абстрахира от ниския бюджет, за да забележи механизмите, работещи във филма. Винаги ми е било чудно какво ли е мнението й за „Нощта на живите мъртви“. — Б.авт.