Човек не оценява сметаната, докато не изпие доста мляко, а може би и млякото не оценява, докато не попадне на вкиснато мляко. Лошите филми понякога са забавни, понякога дори може да са успешни, но единствената полза от тях, е да формират база за сравнение: да изтъкнат положителните качества чрез собствения си отрицателен чар. Да ни покажат какво да търсим, което при тях отчетливо липсва. Веднъж щом това бъде изяснено, става вече опасно, струва ми се, човек да се занимава с тези филми и затова те трябва да бъдат отхвърлени111.
Глава VIII
Стъклената гръд или „Това чудовище достига до вас със съдействието на Гейнсбъргърс“
1
Всички онези измежду вас, простолюдието, които смятат, че телевизията издиша, дълбоко се лъжат. Както Харлън Елисън посочва в своите понякога забавни, понякога злободневни есета на телевизионни теми, телевизията не издиша. Нея я изсмукват. Двутомната критична реч на Елисън по въпроса е озаглавена „Стъклената гръд“ и, ако не сте я чели, имайте предвид, че тя може да послужи като компас в тази конкретна област. Аз лично прочетох книгата в изумен захлас преди три години и дори фактът, че авторът беше отделил ценно време на нещо толкова несъществено като сериала „Смит и Джоунс“ не успя да засенчи общия ефект, който ме накара да мисля, че съм изпитал нещо подобно на шестчасова надъхваща реч на Фидел Кастро в пълната му сила.
В работата си Елисън се връща отново и отново към телевизията, сякаш е хипнотизиран от очите на отровна змия. Без очевидна причина доста обемното въведение към „Странно вино“ (книга, която ще разгледаме по-подробно в следващата глава), сборник с разкази на Елисън, издаден през 1978 г., е цяла филипика на тема телевизия, озаглавена: „Най-после разкриваме истината! Какво уби динозаврите! А и ти не изглеждаш кой знае колко добре.“
Ако сведем телевизионните размисли на Елисън до тяхната сърцевина, ще видим, че те са много прости и съвсем не са ярко оригинални (ярката оригиналност ще откриете в начина, по който ги е изложил): телевизията покварява, твърди Елисън. Покварява историите, покварява онези, които пишат историите, а в крайна сметка и онези, които ги гледат. Млякото, което бозаем от тази гръд, е отровно. Аз лично съм напълно съгласен с тази теза, но позволете ми да отбележа две неща.
Харлън притежава телевизор. Голям телевизор.
Моят телевизор е дори по-голям от телевизора на Харлън. Всъщност, истината е, че имам Панасоник Синема Вижън, който заема цял един ъгъл в дневната ми.
Да, знам, mea culpa112.
Мога да обясня телевизора на Харлън и моята собствена чудовищна машина, но не мога да измисля оправдание за никой от нас. Трябва вероятно също да добавя, че Елисън е ерген и може да си гледа телевизора двадесет часа на ден, ако иска, без да навреди на друг, освен на себе си. Аз от своя страна имам три малки деца у дома — на десет, осем и четири — които са постоянно изложение на влиянието на тая машинария, на нейната възможна радиация, на нейните лъжливи цветове, на въздействието на този лъжемагически прозорец, разкриващ изглед към вулгарния, гнусен свят, където камерите се фокусират върху задниците на Плейбой красавици и продължително съзерцават един помпозен материализъм, който за повечето американци не съществува и никога няма да се превърне в реалност. В Биафра масовият глад е начин на живот, в Камбоджа умиращи деца изхождат собствените си разлагащи се вътрешности, в Близкия Изток една месианска лудост заплашва да погълне здравия разум, а тук, у нас, ние стоим пред телевизора, заплеснати по Ричард Доусън, водещ на „Семейни вражди“, и гледаме Бъди Ебсън в ролята на Барнаби Джоунс. Мисля, че моите собствени три деца са по-добре осведомени за това, което се случва с Гилиган, Капитана и Господин Хауъл, отколкото с инцидента на остров Трите мили през март 1979 г. Дори съм сигурен, че е така.
Хорър жанрът не бележи особени успехи в телевизията, ако не броим вечерните новини, чиито кадри на войници с откъснати крака, цели села и деца обхванати от пламъци, тела в окопи и огромни участъци от джунглата залети с добрия стар Оранжев Агент113 предизвикаха младежите да излязат на шествия по улиците, понесли запалени свещи и рецитиращи глуповати заучени фрази, докато нашите войски се оттеглиха, Северен Виетнам победи и отново се стигна до масов глад. Да не говорим, че беше освободен пътят за такива забележителни хуманисти като камбоджанския Пол Пот. Цялата тая кисела каша изобщо не приличаше на телевизионно шоу, нали? Запитайте се само, дали подобна налудничава сюжетна линия би могла да се появи в сериала „Хавай 5.0“? Разбира се, че не. Ако между 1968 г. и 1976 г. президент беше Стийв Макгарет, цялата тая инфекция щеше да бъде избегната. Стийв, Дани и Чин Хо щяха да изгладят цялата бъркотия.
111
Ако ви интересува моят личен списък с най-добрите хорър филми от последните тридесет години, вижте Приложение I. — Б.авт.
113
Оранжев Агент — наименованието на силно отровен хербицид, използван от американските военни по време на Виетнамската война, за да се унищожи листната маса на дърветата в джунглата, така че виетнамските позиции да бъдат видими от въздуха. — Б.пр.