Повечето добри филмови режисьори в този жанр обикновено ви сервират ужаса съвсем в началото. Те предпочитат да натикат огромен залък в устата на зрителите, почти да ги задавят, а после да ги увлекат в историята, да ги дразнят и да извлекат напълно емоционалната лихва върху първоначалната уплаха.
Първоизточникът, който всеки начинаещ хорър режисьор разучава, разбира се, е най-значимият филм на ужасите за този период — „Психо“ на Алфред Хичкок. Ето ви един филм, където кръвта е ограничена до минимум, но ужасът е раздут максимално. В прословутата сцена под душа ние виждаме Джанет Лий, виждаме ножа, но никога не виждаме ножа, забит в Джанет Лий. Може би си мислите, че сте го виждали, но не е така. Въобразили сте си, че сте го видели и в това се изразява триумфът на Хичкок. Каквато кръв се вижда в тази сцена, тя вече се отича в канала на ваната114.
„Психо“ никога не е излъчван в най-гледаното време по телевизията, но стига само онези 45 секунди под душа да се отрежат, филмът спокойно може да мине за телевизионна продукция (поне по съдържание; що се отнася до стила, той е на светлинни години пред обичайните ТВ програми). На практика Хичкок ни сервира огромна сурова пържола чист ужас още преди да е минал четвърт от филма. Всичко останало, дори кулминацията, са само пълнеж. И без въпросните 45 секунди филмът би бил направо монотонен. Независимо от своята репутация, „Психо“ е изключително въздържан хорър филм. Хичкок дори решава да го снима в черно-бяло, та кръвта изобщо да не изглежда като кръв. Често се разказва — едва ли историята е вярна обаче — че Хичкок обмислял да снима филма цветен и само прословутата сцена в банята да е черно-бяла.
И така, докато се задълбочаваме в обсъждането на телевизионния хорър, винаги помнете този факт — телевизията наистина очаква невъзможното от своите малобройни хорър предавания — да ужасят хората без наистина да ги ужасят, да залъгват хората с много цвърчене и никаква пържола.
По-горе споменах, че мога да обясня защо Елисън и аз притежаваме такива големи телевизори, ако и да не мога да го оправдая. Обяснението е свързано с онова, което вече казах за наистина лошите филми. Разбира се, телевизията има твърде хомогенно съдържание, за да произведе такова бижу, като „Нашествието на гигантския паяк“ с неговия тапициран Фолксваген, но от време на време истинският талант си пробива път и се пръква по нещо добро. И дори да не е толкова добро, колкото „Дуел“ на Спилбърг или „Някой ме следи“ на Джон Карпентър, зрителят все пак може да намери някаква надежда. Повече подобни на деца, отколкото на възрастни, търсещи начин да задоволят особения си вкус, почитателите на фантазиите и ужаса никога не губят надежда. Пускат си телевизора, като са съвсем наясно, че ги чака разочарование, но въпреки това се надяват, противно на всякаква логика, че ще попаднат на нещо добро. Рядко се срещат изключителни продукции, но понякога се появява по нещо, което поне може да мине за интересно, като онзи филм на телевизия NBC от края на 1979 г. „Извънземните идват“. От време на време, имаме повод за надежда.
И тъй, понесли надеждата като талисман против долнопробното, нека продължим напред. Само затворете очи, докато се промъкнем през телескопа. Той има неприятния навик да ви хипнотизира и после да ви упои.
Само попитайте Харлън.
2
Вероятно най-добрият телевизионен хорър сериал е „Трилър“, излъчван по NBC между септември 1960 г. и лятото на 1962 г. — всичко на всичко два сезона и доста повторения. Това беше времето преди телевизията да се сблъска със засилващите се протести срещу изобразяваното насилие. Този протест започна с убийството на Джон Кенеди, засили се с убийствата на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг и накрая принуди телевизионния формат да се превърне в поле за сладникави комедийни сериали — нека историята отрази, че накрая драматичната телевизия окончателно се предаде и се отцеди от каналите, като си припяваше: „На-нааау на-нааау!“
114
Бих казал, че филмите с показно насилие почват не от „Психо“, а от два филма, извън хорър жанра, снимани в реалистичен кървав цвят: „Дивата банда“ на Сам Пекинпа и „Бони и Клайд“ на Артър Пен. — Б.авт.