Бащата на Уил се изправи, натъпка лулата с тютюн, порови из джобовете си за кибрит, извади очукана устна хармоника, джобно ножче, развалена запалка и бележник, в който все се канеше да записва велики мисли, но така и не успяваше да го стори…
В джобовете му явно има всичко освен мъртъв плъх и връв, на която да го люшка.
Трето, Чарлз Холоуей е бащата-мечта, защото, въпреки всичко, той е отговорен. Само за миг той може да превключи от ролята на дете, към ролята на възрастен. Той доказва своята отговорност чрез едно съвсем просто действие — когато господин Дарк пита, Холоуей му казва името си.
— Желая ви приятен ден, сър!
Не, тате! — помисли си Уил.
Илюстрованият човек се върна назад.
— Името ви, сър? — прямо попита той.
Не му казвай! — помисли си Уил.
Бащата на Уил се поколеба за момент, извади пурата от устата си, изтръска пепелта и тихо отвърна:
— Холоуей. Работя в библиотеката. Наминете някой път.
— Непременно, мистър Холоуей. Ще намина.
(…)
[Холоуей] гледаше с изненада и самия себе си, приемайки изненадата, новата цел, съставена наполовина от отчаяние и наполовина от безметежност, след като подвигът вече беше извършен. Нека никой не пита защо бе казал истинското си име; той сам не би могъл да изпробва и предаде истинската му тежест.
Не е ли най-вероятно да е дал истинското си име, защото момчетата не могат? Той трябва да ги представлява и го прави великолепно. А когато тъмните желания на Джим най-после го отвеждат към гибел, тъкмо Холоуей се явява на помощ, като първо унищожава страховитата Прашна вещица, после самият господин Дарк, а накрая повежда борбата за самия живот и душа на Джим.
Може би „Нещо зло се задава“ все пак не е най-добрата творба на Бредбъри — мисля, че романът като формат винаги го е затруднявал — но митичните й аспекти толкова добре пасват на неговата мечтателна, полупоетична проза, че книгата успешно се превръща в една от онези забележителни детски истории (като „Силен вятър в Ямайка“ на Хюз, „Островът на съкровищата“ на Стивънсън, „Шоколадовата война“ на Кормиър и „Децата на Цуга“ на Томас Уилямс например), които възрастните трябва да разлистват от време на време, не само, за да ги четат на децата си, но и за да си припомнят сами ярките възприятия и тъмните мечти на детството. В началото на книгата си Бредбъри е поставил цитат от Йейтс: „Човек е влюбен в онова, що чезне“. Следват още няколко цитата, но тази една фраза според мен е достатъчна. Все пак, нека дам на самия Бредбъри последната дума относно една от забележителностите на Грийн Таун, привлякла вниманието на създадените от него момчета-мечта:
Като свой надгробен камък бих искал да взема онзи великолепен въртящ се пилон с изрисуваната спирала, изправен пред градската бръснарница, и да го пусна да се върти в полунощ, за да ви посрещне, ако тъкмо тогава се случи да навестите гроба ми. Представете си го само, стария бръснарски пилон, ярко осветен, с лентите си, които загадъчно се спускат от нищото и се изгубват отново и отново в пълна мистерия. И ако се случи да посетите гроба ми, оставете някоя ябълка за призраците.
Ябълка… или може би мъртъв плъх и връв, на която да се люшка.
7
„Смаляващият се човек“ на Ричард Матисън (1956) е още един фантазиен роман, представен като научна фантастика в едно десетилетие на реализма, когато дори мечтите трябва някак да се основават на действителността. Това грешно жанрово категоризиране продължава и до днес по единствената причина, че издателите така са си наумили. „Една от най-невероятните научнофантастични класики на всички времена!“ гръмко ни съобщава корицата на последното издание на книгата, направено от издателство Бъркли, като напълно пренебрегва факта, че една история, в която главният герой се смалява с постоянното темпо от около една седма от инча всеки ден, е прескочила далеч отвъд възможните граници на научната фантастика.