Приключенията на Скот са представени в ретроспекция, докато той се смалява. Основното действие се развива в седмицата, която Скот предполага, че ще е последната в живота му, докато той се смалява от ръст един инч до абсолютното нищо. Той се е озовал затворен в мазето си, докато се е опитвал да избяга от домашната си котка и от едно врабче. Има нещо особено смразяващо в дуела на Скот с котарака. Имате ли представа какво ще се случи, ако по някаква магическа причина се окажете само педя високи и точно в тоя момент писаната, сгушена пред камината, се събуди и ви види да се мотаете наоколо? Котките, тези безскрупулни убийци, са едни от най-страшните познати бозайници. Аз лично не бих искал да попадам в такава ситуация.
Може би най-добре от всичко Матисън е успял да опише един самотен човек и неговата борба срещу външни сили, които от негова гледна точка са исполински. Ето как завършва схватката, в резултат от която Скот се оказва затворен в мазето:
Той се изправи, като хвърляше още сняг по птицата и виждаше пръските, които отскачаха от тъмния, лъскав клюн. Птицата отскочи назад. Скот се извърна и с мъка направи още няколко крачки, преди птицата отново да го нападне, пляскайки главата му с влажни криле. Той замахна диво и усети, че ръцете му удрят костеливите страни на клюна. Врабчето пак отлетя настрани…
Най-сетне, премръзнал и мокър, той се изправи с гръб, обърнат към приземния прозорец, мятайки сняг по птицата с отчаяна надежда, че няма да се наложи да скочи в мазето, което щеше да се превърне в негов затвор.
Но птицата продължи да напада, спускаше се напред или кръжеше току над него, влажните криле плющяха като мокри чаршафи, развявани от вятъра. Внезапно стрелкащият се клюн започна да го удря по главата, разкъса кожата на скалпа и го събори до стената на къщата… Той пак хвърли сняг, но пропусна целта си. Крилете още пляскаха в лицето му, клюнът отвори нова рана.
С отчаян вик, Скот се извърна, хвърли се към отвореното пространство и запълзя замаяно. Нападащата птица го избута през прозорчето.
Когато птицата блъсва Скот в мазето, той е висок седем инча. Матисън вече е изяснил, че романът до голяма степен е просто сравнение между макро- и микрокосмоса, така че последните седем седмици на героя в този подземен свят се превръщат в едно обособено изживяване, което доста точно копира всичко, което вече се е случило в света отвън. Когато за първи път попада в мазето, героят напълно владее средата и може да упражнява волята си над нея без особени проблеми. Но докато продължава да се смалява, властта му отново започва да отслабва… и се появява нов Противник.
Паякът се спусна към него през сенчестия пясък, драскайки диво с тънките си крака. Тялото му беше гигантско, лъскаво яйце, което потрепваше в черно, докато той нападаше през необезпокояваните купчинки пясък и оставяше след себе си драскотини, в които се стичаха разбутани песъчинки. (…) Паякът го настигаше, пулсиращото му яйцевидно тяло увиснало между чевръстите крака — яйце, което вместо жълтък криеше смъртоносни отрови. Той продължи да бяга, останал без дъх, обзет от смъртен страх.
От гледната точка на Матисън, макрокосмосът и микрокосмосът в крайна сметка се оказват взаимозаменяеми и всички проблеми, на които Скот се е натъкнал, докато се е смалявал, сега се появяват отново, символизирани от паяка, с когото той споделя мазето си. Когато Скот открива, че единственото нещо от неговата личност, което не се е смалило, е умението му да разсъждава и планира, той също открива източник на сила, която не може да бъде заглушена, независимо в кой космос се прилага. Следва бягството на героя от мазето, което Матисън успява да представи като място, толкова странно и плашещо, колкото би бил всеки чужд свят… както и финалното му окуражително откритие, че „в природата няма абсолютна нула“ и че има място, където макрокосмосът и микрокосмосът се срещат.
„Смаляващият се човек“ може да се чете като великолепна приключенска история — тя попада сред няколко книги, които винаги давам на хората, като им завиждам, че ще я прочетат за първи път (в тази категория попадат също „Шалът“ на Блох, „Хобитът“ на Толкин, „Подивял“ на Бъртън Руше). Но в романа на Матисън откриваме повече от обикновено приключение. Това е един вид насочена навън програма за малките хора, провокираща мисълта история за същността на силата — изгубена сила и придобита сила.