— Красива! — възкликна тя. — Не и аз.
Той рязко се наведе и целуна топлата й шия. Тя повдигна ръка и бавно поглади бузата му.
— Колко е гладичка, — промърмори.
Той преглътна. Така ли му се струваше или тя наистина му говореше като на малко дете?
(няколко минути по-късно)
Той бавно издиша през носа.
— Предполагам… би било доста гротескно изпълнение… Все едно да…
— О, моля те, скъпи, — не го остави да довърши тя. — Изкарваш нещата по-лоши, отколкото са.
— Погледни ме, — отвърна той. — Колко по-зле би могло да бъде?
По-късно, в поредната ретроспекция, виждаме как Скот шпионира детегледачката, която Луиз е наела да се грижи за Бет. В серия комично-ужасни сцени Скот превръща пъпчивото, пълничко момиче в богиня на сексуалните му мечти. Чрез това завръщане към младежкото безсилие Матисън успява да ни покаже колко много от своята сексуална магия е изгубил Скот.
Седмица по-късно обаче на един карнавал, когато Скот е около половин метър висок, той се запознава с Кларис, която е джудже и пътува с карнавала. Срещата с Кларис най-ясно демонстрира идеята на Матисън, че изгубената магия може да бъде преоткрита, че магията съществува на толкова много нива, че се превръща в обединяваща сила за микро и макрокосмоса. Когато среща Кларис, Скот е само малко по-висок от нея и в караваната й той открива свят, който напълно му пасва — среда, в която може да си възвърне силата:
Дъхът му спря. Това беше неговият собствен свят — столове и диван, на които можеше да седне, без да се изгуби в тях; маси, до които можеше да застане и да се пресегне отвъд тях, вместо да минава отдолу; лампи, които можеше да включва или изключва, вместо да стои безпомощно под тях като под високи дървета.
И, разбира се, с Кларис той преоткрива сексуалната магия в един епизод, който е колкото жалък, толкова и трогателен. Ние осъзнаваме, че и тази магия ще бъде изгубена за него, че той ще продължи да се смалява, докато и Кларис се превърне в гигант от негова гледна точка. Но смисълът на тези епизоди, макар и смекчен от ретроспективната форма, в която са представени, е съвсем ясен: това, което е открито веднъж, може да бъде открито отново и тъкмо случката с Кларис най-добре оправдава странния, но въздействащ финал на романа:
Той си помисли: „Ако природата съществува в безкрайни нива, може би същото важи за интелигентността.“ И Скот Кери се втурна, търсещ, в новия свят.
Но не, горещо се надяваме, за да бъде изяден от първия градински охлюв или амеба, застанали на пътя му.
Във филмовата версия, чийто сценарий също е дело на Матисън, последната реплика на Скот е триумфалното: „Все още съществувам!“, придружено от космически картини на мъглявини и избухващи галактики. Попитах го дали това е имало религиозно значение или е свързано с неговия по-ранен интерес към живота след смъртта (тема, която добива все по-голямо значение в по-късните му творби като „Адска къща“ и „В какво се превръщат мечтите“). Коментарът на Матисън:
Мисля, че викът на Скот Кери: „Все още съществувам!“ целеше просто да покаже връзката между макроскопично и микроскопично, не и между живота и отвъдното. Любопитен факт е, че ми беше предложено да пренапиша сценария на „Фантастично пътуване“ за продукцията на Колумбия. В крайна сметка не се заех, защото задачата изискваше твърде много технически подробности, а мен повече ме вълнува развитието на героите. Но идеята беше в известен смисъл продължение на края на „Смаляващият се човек“ — впускане в микроскопичния свят с наръч инструменти.
Като цяло можем да кажем, че „Смаляващият се човек“ е история за оцеляване. Има само един съществен образ и въпросите са първични: намиране на храна и подслон, оцеляване, унищожаване на Противника (Дионисиевата сила в иначе предимно Аполониевия свят на мазето на Скот). Книгата не е особено сексуална, но темата за секса е разгледана с доста повече умисъл, отколкото обичайната лековата трактовка на Шел Скот, характерна за булевардните издания от петдесетте. Матисън има важна роля за утвърждаване правото на авторите на фантастика и фантазия да се занимават със сексуалните проблеми по реалистичен и чувствителен начин. Други, допринесли в борбата за същата кауза (наистина беше борба!), са Филип Хозе Фармър, Харлън Елисън и вероятно най-много от всички, Теодор Стърджън. Трудно е за вярване какъв фурор предизвикаха последните няколко страници от „Малко от твоята кръв“ на Стърджън, когато стана ясно какъв точно източник е ползвал вампирът („Луната е пълна“, пише той в едно тъжно, но и смразяващо писмо до приятелката си във финалния абзац, „и на мен ми се ще да имах малко от твоята кръв“), но фурор имаше. Може да ни се иска подходът на Матисън по сексуалния въпрос да е бил не толкова сух, но не можем да не се възхитим, че изобщо се е занимал с този въпрос.