Кембъл, жител на Ливърпул („Говорите точно като да сте от Бийтълс“, възторгва се една жена в разговора си с ливърпулски писател, герой в новия роман на Кембъл „Паразитът“), пише студени, почти ледени сюжетни линии и погледът му върху родния му град е винаги малко извън обичайния ритъм, малко притеснителен. В разказите и романите на Кембъл читателят изглежда възприема света през тънкия, изменчив воал на ЛСД епизод, който тъкмо приключва… или тъкмо започва. Неговият полиран стил на писане и изтънчените му фрази и образи го превръщат в нещо като Джойс Карол Оутс на този жанр (и като Оутс той също е крайно плодовит автор, създаващ разкази, романи и есета с изумителна скорост). Има нещо от Оутс и в светогледа на героите му. Начинът, по който те възприемат света е някак смразяващ и отчасти шизофреничен, сякаш всички през цялото време са под слабото въздействие на ЛСД. Ето например какво вижда Роуз, докато обикаля из един голям ливърпулски магазин в „Паразитът“:
Група малчугани се взираха в нея, докато минаваше покрай тях, очите им изрисувани в леглата си. На приземния етаж червени, розови и жълти ръце на дълги поставки се протягаха към нея от щанда за ръкавици. Незрящи бледоморави лица бяха кацнали на прекалено дълги вратове, главите на манекените увенчани с гнезда от перуки.
(…)
Плешивият мъж все още я следваше. Главата му, която сякаш беше поставена върху библиотечен рафт, блестеше като пластмасова под флуоресцентното осветление. Очите му бяха ярки, плоски и безизразни като стъкло. Напомни й на манекен, чиято перука е махната. Когато между устните му се подаде розов език, изглеждаше сякаш една пластмасова глава е оживяла.
Страхотно. Но и доста необичайно. Стилът на Кембъл е толкова отличителен, че може да се патентова. Добрите хорър романи в никакъв случай не се срещат под път и над път, но изглежда и никога не се изчерпват съвсем. Имам предвид, че всяка година се появява поне по един много добър (или поне много интересен) хорър или свръхестествен роман. Горе-долу същото важи за хорър филмите. Ако годината се случи особено добра, сред цялата напаст булевардни книжлета за ужасни деца с паранормални дарби и кандидат-президенти, изпълзели от ада, и сред претруфените издания с лъскави корици, като неотдавнашната „Девица“ на Джеймс Петерсен, могат да се открият цели три добри романа. Парадоксално обаче (а може би не) добрите хорър писатели се срещат доста рядко… а Кембъл е много повече от просто добър.
Това е една от причините, поради които почитателите на този жанр ще приветстват „Паразитът“ с удоволствие и облекчение. Той е дори по-добър от първия му роман, за който искам да поговоря накратко тук. Кембъл пишеше своите отличителни хорър разкази в продължение на няколко години (подобно на Бредбъри и Робърт Блох, Аркам Хаус издаде първата книга на Рамзи Кембъл — сборник разкази, озаглавен „Обитателят на езерото“, който със същия успех можеше да е дело на самия Лъвкрафт). Вече разполагаме с няколко негови сборника, най-добрият сред тях вероятно е „Височината на писъка“. Един разказ, който за съжаление няма да откриете в този сборник, е „Спътникът“, в който един самотник, любител на панаири, се натъква на ужас, който не е по силите ми да опиша, докато се вози в тунела на Призрачното влакче. „Спътникът“ спокойно би могъл да се окаже най-добрата англоезична хорър история, написана в последните тридесет години. Тя със сигурност все още ще се преиздава и чете след сто години. Кембъл е истински литератор в една област, привлякла твърде много комиксови интелектуалци; той е улегнал, когато твърде много писатели — включително аз самият — често клонят към задъханата мелодрама; той се изразява гладко, докато много от най-добрите му колеги падат жертва на скования ритъм и глупавите правила на фантазийната композиция.
Не всички автори на кратки разкази в този жанр обаче успяват да се прехвърлят към писането на романи (По е направил опит с „Историята на Артър Гордън Пим“ с известен успех; Лъвкрафт на два пъти амбициозно се е провалил първо със „Странния случай на Чарлз Декстър Уорд“ и доста по-интересния „При планините на безумието“, чийто сюжет забележително напомня историята на Пим). Кембъл прави този преход без всякакво усилие с един роман, който е толкова добър, колкото отблъскващо е заглавието му: „Кукленото момче, което изяде майка си“. Книгата беше публикувана без никаква рекламна кампания през 1977 г. с твърди корици и година по-късно беше преиздадена с меки корици, още по-незабележимо. Това е един от онези случаи, които карат писателите да се чудят дали издателите не следват някакво тяхно си вуду, което изисква определени книги да бъда ритуално принесени в жертва на пазара.