Клер, Едмънд Хол и Джордж Пю, собственик на кино, чиято възрастна майка също е станала жертва на Кели, обединяват сили без особено желание в едно необичайно тройно партньорство, за да открият този свръхестествен канибал. Тук отново долавяме отзвуци от оригиналната история за Вампира, „Дракула“ на Стокър. Вероятно най-ярко можем да усетим промените, настъпили в осемдесетте години, разделящи двете книги, в контраста между групата от шестима души, които издирват Граф Дракула и групата от трима души, които търсят Крис Кели. Клер, Едмънд и Джордж не изпитват никакво морално превъзходство — те са дребни души, изплашени, объркани, често депресирани. Обръщат се по-скоро навътре към себе си, отколкото един към друг и, макар ясно да усещаме техния страх, никъде в книгата не се намеква, че тримата ще победят, защото каузата им е справедлива. Те символизират сумрачното, тъжно място, в което се е превърнала Англия във втората половина на двадесети век и ние усещаме, че ако някой от тях или всичките оцелеят, то ще се дължи на чист късмет, а не на техните лични действия.
Тримата успяват да открият Кели… в известен смисъл. Кулминацията на преследването се случва в гнилото мазе на една сграда, която предстои да бъде разрушена. Кембъл създава едни от най-упоителните и въздействащи сцени в модерната хорър литература — чрез нереалното, кошмарно въплъщение на древното зло и като ни позволява да надзърнем в самата същност на „абсолютната сила“. Най-после един глас, принадлежащ към края на двадесети век, говори уверено езика, изобретен от Лъвкрафт. Но тук не говорим за бледо, безлично подобие на Лъвкрафтовите идеи. Напротив, това е една пълнокръвна, достоверна версия на древните богове, измъчвали с присъствието си Дънуич, Аркам, Провидънс, Сентрал Фолс… и страниците на списание „Странни истории“.
Кембъл се справя отлично, ако и да не предизвиква особена симпатия, със създаването на героите (отсъстващите емоции още повече вледеняват прозата му и на някои читатели вероятно няма да им допадне тона на романа му; може да им се стори, че Кембъл не толкова е написал роман, колкото го е синтезирал в лаборатория): Клер Фраянт с късите си набити крака и мечтите си за грациозност, Едмънд със злощастните си мечти за бъдеща слава и най-вече Джордж Пю, при чието описание Кембъл изглежда омеква и влага истински емоции и чувства, който отчаяно се опитва да запази последния си кино салон и веднъж прави забележка на две девойки, които излизат от залата преди да е свършил националният химн.
Но централният персонаж в книгата е самият Ливърпул, с оранжевите си улични светлини, със занемарените си квартали и докове, с кината си, превърнати в магазини за мебели. Кратките истории на Кембъл са почти неразделна част от града, като го представят едновременно като интригуващо и отблъскващо място. Тъкмо това усещане за физическо място е една от най-забележителните черти и на „Кукленото момче“. Мястото, където се развива действието, е обрисувано ярко и многослойно, като Чандлъровия Лос Анджелис от четиридесетте и петдесетте или Хюстън на Лари Макмърти през шестдесетте. „Деца ритаха топка до стената на църквата“, пише Кембъл. „Христос беше разтворил ръце да улови топката.“ Малка, незабележима, почти пренебрегната фраза (като онези протягащи се ръкавици в „Паразитът“), но тези дреболии се натрупват и показват, че Кембъл е привърженик на идеята, че хорърът не се изчерпва само със случките, а се съдържа в светогледа въобще.
„Кукленото момче, което изяде майка си“ не е най-добрата от разглежданите тук книги — тази титла се полага на „Свърталище на духове“, предполагам, или на „Призрачна история“ на Строб — и не е толкова добра, колкото следващия роман на автора, „Паразитът“, но със сигурност е забележителна книга. Кембъл контролира с желязна ръка материала на книгата, който много лесно се поддава на таблоидна трактовка, като дори се заиграва с идеята — сух, болезнено напрегнат учител седи в учителската стая и чете вестник, на чиято първа страница се вижда крещящо заглавие: „Той коли млади девици за удоволствие“. Пропито с черен хумор подзаглавие информира: „Мощта му се дължала на липсата на оргазми“. Авторът с лекота си проправя път през няколко нива на ненормална психология, за да ни отведе до нещо много, много по-лошо.