Кембъл е съвсем наясно с литературните си корени — той споменава Лъвкрафт (като почти по инерция добавя „разбира се“), Робърт Блох (той сравнява кулминацията в изоставеното мазе от „Кукленото момче“ с кулминацията от „Психо“, където Лайла Крейн най-накрая застава лице в лице с „майката“ на Бейтс в подобно мрачно мазе) и разказите на Фриц Лийбър на тема градски ужаси (като „Димен призрак“), но най-вече злокобния роман на Лийбър за Сан Франциско „Нашата мрачна господарка“ (спечели през 1978 г. наградата за най-добър роман на Световната фентъзи конвенция). В „Нашата мрачна господарка“ Лийбър възприема идеята, че когато един град стане достатъчно голям и сложен, той може да се сдобие със собствена тъмна форма на живот, независим от живота на всичките му обитатели — едно зло самосъзнание, бегло напомнящо за Древните на Лъвкрафт и, което е по-важното, в контекста на романа то е свързано някак с Кларк Аштън Смит. Малка забавна подробност — един от героите в „Нашата мрачна господарка“ смята, че Сан Франциско окончателно е придобил самосъзнание и се е събудил за живот, когато сградата, известна като Трансамериканската Пирамида е била завършена и пусната в експлоатация.
Макар Кембъловия Ливърпул да не води такъв съзнателен зъл живот, начинът, по който е обрисуван градът, оставя читателя с усещането, че наблюдава дремещ звяр, който може да се събуди всеки момент. По това той повече се доближава до Лийбър, отколкото до Лъвкрафт, но няма съмнение, че с „Кукленото момче, което изяде майка си“ Рамзи Кембъл е създал нещо уникално свое.
Джеймс Хърбърт от своя страна е наследник на доста по-старата традиция на булевардните романи с меки корици, които свързваме с автори като Робърт Хауърд, Сийбъри Куин, ранния Стърджън, ранния Хенри Натър и от англичаните, Гай Н. Смит. Смит, сътворил неизброимо количество такива романчета, има книга, чието заглавие според мен е квинтесенцията на булевардната хорър класика за всички времена: „Всмукващата бездна“.
Това начало може да ви остави с впечатлението, че се каня да оплюя Хърбърт. Нищо подобно. Вярно е, че той се ползва с незавидна слава сред писателите от двете страни на Атлантика. Когато се е случвало да спомена името му, всички автоматично правят кисела физиономия (досущ като кучето на Павлов, тренирано да слюноотделя по сигнал), но като ги разпиташ по-внимателно се оказва, че много малко сред тях всъщност са чели нещо негово. А истината е, че Джеймс Хърбърт вероятно е най-добрият автор на популярни хорър истории от Робърт Хауърд насам. Мисля, че създателят на Конан би приел творбите на Хърбърт крайно ентусиазирано, въпреки че двамата мъже се различават по толкова много неща. Хауърд е бил едър, широкоплещест. В запазените негови снимки лицето му е безизразно, но загатва дълбоко прикрита срамежливост или подозрителност. Джеймс Хърбърт е среден на ръст, строен, неспособен да скрие настроението си, открит, директен. Ако все пак трябва да посочим най-голямата разлика между двамата, бих казал Хауърд е мъртъв, а Хърбърт е жив, ха-ха.
Най-добрите произведения на Хауърд — историите за Конан Варварина — се случват в митична държава на име Химера, в също тъй митично минало, обитавано от чудовища и сексапилни девици, които спешно се нуждаят от спасяване. И Конан е повече от щастлива да спасява наред… стига това да си струва. Историите на Хърбърт се развиват неизменно в Англия, в наши дни, най-често в Лондон или в близките му южни околности. Хауърд е живял в дълбоката провинция (целия си живот е прекарал в малко тексаско градче на име Крос Плейнс). Хърбърт е роден в лондонския Ийст Енд, син на търговци и работата му отразява доста разнообразните му професионални занимания като рок изпълнител, художник и създател на реклами.
Сходството между двамата се проявява в това неуловимо понятие стила — вероятно най-добре описан като „план или метод за подход“. В своите романи „Плъховете“, „Мъглата“, „Оцелелият“, „Копието“, „Леговището“ и „Мракът“ Хърбърт не просто пише. И той като Робърт Хауърд направо си нахлузва подкованите ботуши и повежда организирана хорър атака срещу читателя.
Нека само отделя момент да отбележа едно сходство между Джеймс Хърбърт и Рамзи Кембъл, което се дължи на английския им произход. Те и двамата създават ясната, смислена, граматически издържана проза, която изглежда е по силите само на писателите, образовани в Англия. Може да си мислите, че способността да се пише граматически вярно е първото изискване към всеки публикуван автор, но ще сгрешите. Ако не ми вярвате, само прегледайте популярните издания с меки корици в местната ви книжарница. Уверявам ви, че ще се натъкнете на достатъчно увиснали причастия, заблудени определения и дори пълна липса на съгласуваност между подлог и сказуемо, та да ви побелее косата. Може би смятате, че редакторите и коректорите биха забелязали тези грешки, дори ако писателите имат такива ограничени познания по английски, но явно доста от тях са също толкова неграмотни, колкото авторите, на които се опитват да помогнат.