Освен чисто езиковите грешки, на много автори на художествена литература изобщо не ми се отдава да обяснят някое просто действие достатъчно ясно, така че читателят да може да си го представи. Това донякъде може да се дължи на неспособността на самия автор да визуализира добре, може би окото на собственото им въображение е замъглено и полузатворено. Но главната причина за този проблем е чисто и просто липсата на най-елементарния писателски инструмент — богатия речник. Ако вие пишете история за призрачна къща и не правите разлика между фронтон и фонтан, кула и купол, облицовка и ламперия, то вие, госпожо или господине, сте загазили.
Не ме разбирайте погрешно. На мен лично книгата на Едуин Нюман за западането на английския език ми се стори умерено забавна, макар и на моменти досадна и изумително превзета. Книга, написана от човек, който би искал да затвори езика в херметически запечатана стъкленица (като внимателно балсамиран труп, положен в стъклен ковчег), вместо да го прати навън, на улицата, където той да се смеси с хората. Но езикът има свое предназначение. Парапсихолозите може да си настояват, че съществуват свръхестествени възприятия; психолозите и невролозите може да ги отричат, колкото искат, но всеки, който обича книги и обича езика, знае, че отпечатаният текст е форма на телепатия. Писателите вършат работата си безшумно, материализират мисли чрез символи, съставени от буквени формации, отделени с празни пространства. Действията на повечето читатели също са безгласни — те разчитат символите и по обратен ред сглобяват мислите и образите. Поетът Луис Зукофски твърди, че дори видът на думите върху страницата — отстъпите, пунктуацията, мястото, където свършва изречението в края на всеки абзац — разказват своя собствена история. „Прозата“, казва Зукофски, „е поезия.“
Мислите на писателя и мислите на читателя вероятно никога не съвпадат напълно. Онова, което писателят вижда, едва ли е съвсем същото като онова, което вижда читателят. Все пак, ние не сме ангели, ние сме създадени по-низши от ангелите и езикът ни е влудяващо спънат, факт, който всеки писател и всеки поет ще потвърдят. Едва ли има писател, който не се е сблъсквал катастрофално в бариерите на езиковите ограничения, който не е проклинал думата, която отказва да съществува. Емоции като скръб и романтична любов особено трудно се поддават на описание, но дори такъв прост процес като стартиране на кола с манивела и шофиране до края на улицата може да се окаже сериозно предизвикателство, ако се опитвате да го опишете, вместо да го извършите. Ако не ми вярвате, запишете указанията как да се направи това и ги дайте на човек, който не е шофьор да ги изпълни… но не забравяйте първо да се уверите, че застраховката ви е в ред.
Различните езици са пригодени да служат за различни цели. Французите вероятно са се сдобили със слава на големи любовници, понеже френският език има способността така добре да изразява емоции (няма по-добър начин да се каже „обичам те“ от „Je t’aime“… както и няма по-добър език да изразиш раздразнението си от някого). Немският е езикът на обясненията и поясненията (но е и много студен език; звукът от множество хора, говорещи немски едновременно, е звукът на масивни машини, работещи в голяма фабрика). Английският служи отлично за изразяването на мисли и е донякъде адекватен за обрисуване на картини, но не му е присъща никаква нежност (макар че и той има своите моменти, помислете само колко мелодично звучи изразът „proctological examination“ („проктологичен преглед“ — Б.пр.). Въпреки това, винаги ми се е струвало, че английският трудно изразява чувства. Нито „Why don’t we go to bed together?“ („Защо не си легнем заедно?“ — Б.пр.), нито жизнерадостното, макар и доста грубо „Baby, let’s fuck.“ („Сладурче, хайде да се чукаме.“ — Б.пр.) се доближават до ефекта от „Voulez-vous coucher avec moi c’est soir?“ („Ще спите ли с мен тази вечер?“ — Б.пр.), но се налага да се справяме както можем с това, с което разполагаме. И читателите на Шекспир и Фокнър вероятно ще се съгласят, че успяваме да се справим доста добре.
Американските писатели са по-склонни да съсипват езика от британските ни събратя (макар че аз съм готов да споря, че британският английски е много по-бездушен от американския английски — много британски автори имат нещастния навик да пишат монотонно; вярно, на перфектен английски, но това по никакъв начин не може да спаси монотонния текст), най-често защото са попаднали на неефективни, непоследователни методи на преподаване като деца. Но най-добрите американски произведения са поразителни по начин, който вече не е присъщ на британската поезия и проза — вижте например такива различаващи се автори като Джеймс Дики, Хари Крус, Джоан Дидиън, Рос Макдоналд, Джон Ървинг.