Те продължаваха да настъпват, глухи за виковете й, заслепени. Тя осъзна в каква опасност се намира и се втурна към тях в напразен опит да разкъса редицата им, но те я избутаха обратно, без да обръщат внимание на молбите й и на опитите й да ги изблъска. Тя успя да се промуши на няколко крачки между тях, но беше безсилна срещу човешката маса пред себе си, те я изтикваха обратно, обратно към очакващото море…
Както вероятно вече сте предположили, желанието на горката Мейвис да се самоубие се изпълнява, независимо дали й се е искало или не. Тъкмо тези подробни описания на ужас и насилие са спечелили на Хърбърт доста критика в родната му Англия. Той ми сподели, че толкова му било писнало да го питат дали пише сцени на насилие заради самото насилие, че накрая избухнал пред един репортер и му казал:
Да, пиша насилие заради самото насилие, точно както Харолд Робинс пише секс заради самия секс, Робърт Хайнлайн пише научна фантастика заради самата научна фантастика, а Маргарет Драбъл пише литература заради самата литература. Обаче на тях никой не им задава подобни въпроси, нали?
Що се отнася до това как му е хрумнало да напише „Мъглата“, Хърбърт отговаря:
Трудно е да се запомни откъде се е появила някоя идея — една идея може да има няколко източника. Но ясно си спомням, че тази се зароди по време на бизнес среща. По онова време работех в една рекламна агенция. Седях в офиса на творческия ни директор, доста скучен човек, и внезапно се запитах какво ли би се случило, ако той просто се обърне, отвори прозореца и скочи от там?
Хърбърт повъртял идеята в главата си известно време и накрая седнал да напише романа. Отнело му осем месеца, като пишел предимно в почивните дни или късно вечер. Ето какво казва той за книгата:
Най-много ми хареса, че не бях ограничен в структурата или мястото на събитията. Действието можеше да продължава безпрепятствено, докато всичко приключи. Харесваше ми да работя с главните си герои, но ми харесваха и малките обособени епизоди, защото, когато ми омръзнеше да проследявам действията на героите, можех да се отплесна в каквато си искам друга посока. Докато пишех си мислех: „Просто ще се забавлявам. Ще се опитам да престъпя всички граници и да видим колко от това ще ми се размине.“
Структурата на Мъглата следва модела на всички онези апокалиптични филми за гигантските буболечки от края на петдесетте и началото на шестдесетте. Всички съставки са налице: имаме луд учен, който се е забъркал с нещо, което не е разбирал и създадената от него микоплазма му е струвала живота; имаме военни, които тестват тайни оръжия и изпускат на свобода ужасното изобретение; имаме героичен млад учен, Джон Холман, който, при първата ни среща с него, смело се опитва да спаси малко момиченце от онази пукнатина в земята, Изпуснала Мъглата Сред Неподозиращия Свят; имаме красивата му приятелка, Кейси; имаме задължителното събрание на учени, които дрънкат за „Метода F100 за разпръсване на мъглата“ и се вайкат, че „не може да се използва въглероден диоксид, за да се разпръсне, защото този организъм процъфтява в присъствието му“, и ни информират, че мъглата е всъщност „организъм, подобен на тези, които причиняват плевро-пневмонията“.
Ще разпознаете задължителните реквизити на този тип научна фантастика, които се срещат във филми като „Тарантула“, „Смъртоносната богомолка“, „Те!“ и още дузина други. Но те са тъкмо това, реквизити. В сърцето на романа на Хърбърт не е произходът на мъглата или нейната същност, а подчертано Дионисиевото поведение, което тя предизвиква у хората — убийства, самоубийства, сексуални извращения и всякакви други отклонения. Героят, Холман, е представител на разумния Аполониев свят и трябва да признаем на Хърбърт, че е успял да го направи много по-интересен образ от всички онези празноглави герои, изиграни от Уилям Хопър, Крейг Стивънс и Питър Грейвс в различните версии на филми за гигантски буболечки. Да не говорим за онзи нещастен Хю Марлоу от „Земята срещу летящите чинии“, чиито реплики в последната третина на филма изглежда се изчерпват с „Продължавайте да стреляте по чиниите“ и „Стреляйте по чиниите, докато се разбият!“.
Нашият интерес към приключенията на Холман и приятелката му Кейси (дали тя ще се възстанови от ефекта на мъглата и как ще приеме новината, че докато е била под нейно въздействие, е наръгала баща си в корема с ножица) обаче бледнее пред морбидното ни „да-намалим-и-да-разгледаме-сцената-на-катастрофата“ любопитство към старата дама, която е изядена от собствените си котки и към полуделия пилот, който разбива самолета си в лондонската сграда, където работи любовникът на жена му.