Елисън винаги е бил социологически ориентиран писател, затова няма нищо чудно, че се е възползвал от символичните възможности на такава идея. Когато героят навлиза достатъчно дълбоко в това подземно чистилище, той се натъква на мистерия, достойна за Лъвкрафт: на входа на тяхното обиталище някой — не децата, няма как да са били те — много отдавна е изработил пътен знак. Той представлява изгнил дървен стълб, върху който е поставена дърворезба от фино черешово дърво във вид на отворена книга и една ръка. Ръката почива върху книгата и показалецът й докосва единствената дума на страницата. Думата е Кроатоан.
Малко по-късно тайната е разкрита. Както в мита за алигаторите, оказва се, че изхвърлените зародиши не са умрели — не е толкова лесно човек да се отърве от греха си. Свикнали да плуват в амниотичната течност в утробата, примитивни, почти влечугоподобни, зародишите са оцелели и живеят тук, в мрака. Съществуванието им символично понася всичката мръсотия и мизерия, която нашият, горен свят, изсипва върху тях. Те са живото въплъщение на такива старозаветни максими като: „Грехът не умира“ и „Греховете ви ще ви намерят“.
Тук долу, в тази подземна страна, живеят децата. Живеят с лекота по своите си странни начини. Едва сега започвам да осъзнавам изумителната природа на тяхното съществувание. Какво ядат, как го ядат, как успяват да оцеляват, как са оцелявали стотици години — научавам всички тези неща малко по малко всеки ден и всеки ден изумлението ми расте.
Аз съм единственият възрастен тук.
Те са ме очаквали.
Наричат ме татко.
На най-елементарното си ниво „Кроатоан“ е история за справедливо отмъщение. Героят е негодник, чиито безразборни връзки са довели до бременност повече от веднъж. Абортът на Карол, който приятелките му Денийз и Джоана извършват по молба на този безотговорен Дон Жуан не е първи, но те се кълнат, че ще е последен. Справедливото отмъщение се състои в това, че всички онези отговорности, от които той смята, че се е изплъзнал успешно, са го очаквали през цялото време, непримирими като онзи гниещ труп, който често се завръща от смъртта, за да преследва своя убиец в класическите хорър истории.
Писателският стил на Елисън е завладяващ, неговото възприятие на митологичната идея за изгубените алигатори изглежда пълноценно и непоклатимо, а описанието на този неподозиран подземен свят — изумително. Както с всички най-добри негови разкази, главната емоция, която изпитваме, е гняв; усещаме се лично ангажирани и оставаме с впечатлението, че Елисън не толкова разказва историята, колкото ядно я избутва навън от нейното скривалище. Усещането е като да ходиш по натрошено стъкло, обут в обувки с много тънки подметки или да търчиш през минно поле в компанията на истински лунатик. В допълнение към тези усещания оставаме с впечатлението, че Елисън проповядва, но не вяло, с половин уста, а с мощен, бумтящ глас, който напомня „Грешници в ръцете на гневен бог“ на Джонатан Едуардс. Най-добрите му истории са достатъчно силни, за да съдържат не само тема, но и поука и най-изненадващата и удовлетворителна особеност на разказите му, е, че винаги му се разминава с морализаторските проповеди; не му се налага да прави компромиси, за да предаде някакво послание. Това не би трябвало да се случва, но в своята ярост Елисън някак успява не просто да поеме целия този литературен товар, но и да го понесе напред с летящ старт.
В „Хитлер рисуваше рози“ страданията на Маргарет Тършуд засенчват дори мъките на многострадалния Йов. В тази своя фантазия Елисън приема — досущ като Станли Елкин в „Живия край“ — че действителността, която ни очаква в отвъдното, зависи от начина, по който ни виждат хората тук. Освен това той ни представя вселена, в която Бог има множествена личност (обозначаван със събирателното Те) и е самомнителен позьор без реален интерес към добро и зло.