Ами…
„Няма да отваряш тази врата“, казва Синята Брада на съпругата си в онази страховита история, „защото аз, твоят съпруг, забранявам.“ Което, разбира се, само засилва любопитството й… и накрая любопитството й е удовлетворено.
„Добре дошъл си да обикаляш всяко кътче на замъка“, казва Граф Дракула на Джонатан Харкър, „освен местата, чиито врати са заключени, където и без това не би искал да влезеш.“ Но Харкър не губи време да посети заключените зали.
Така постъпваме всички. Вероятно сме толкова привлечени от забранената врата, защото разбираме, че някой ден ще трябва да я приближим, независимо дали ни се иска… и не само да надзърнем, а да бъдем избутани през нея. Завинаги.
14
Балтимор, 1980. Жена чете книга на спирката, докато чака автобуса. Приближава я войник ветеран от Виетнам, който е зависим от наркотици. Той открай време страда от психическо разстройство, което явно е породено от времето на военната му служба. Жената го е забелязвала и друг път в автобуса, виждала го е да се поклаща, да залита и понякога да говори на висок глас на отсъстващи хора. „Точно така, капитане!“, чувала го е тя да казва. „Точно така! Точно така!“
Той напада жената, чакаща на спирката. По-късно полицаите смятат, че е искал да открадне пари за наркотици, но това е без значение. Какъвто и да е бил мотивът за нападението му, при всички случаи е щял да се окаже не по-малко мъртъв. Кварталът е с лоша репутация и жената носи нож. Докато двамата се боричкат, тя го използва. Когато автобусът пристига, чернокожият ветеран лежи умиращ в канавката.
„Какво четяхте?“, пита я журналист по-късно. Жената му показва книгата си: „Сблъсък“, от Стивън Кинг.
15
Ако оставим настрана семантиката, това, което всъщност казват всички онези, които критикуват хорър разказите (или просто се чувстват неловко, задето тайно ги харесват), изглежда е: вие продавате смърт, безобразия и чудовища; вие търгувате с омраза и насилие, смъртност и ненавист; вие сте поредните представители на онези хаотични сили, които застрашават света днес.
Накратко, вие сте неморални.
След излизането на „Зората на мъртвите“ един критик попитал Джордж Ромеро дали според него такъв филм, изпълнен с кървища, канибализъм и гротескно преувеличено насилие е признак на здраво общество. В отговор Ромеро, достоен наследник на остроумието на Хичкок, попитал критика дали според него повреденият при ремонт двигател на самолет DC-10, причинил смъртоносната катастрофа през 1979 г., е признак за здраво общество. Отговорът му не бил взет сериозно и приет като дребно заяждане („Човек остава с впечатлението, че на Ромеро му харесва този род полемика“, почти мога да си представя как си мисли критикът).
Но да видим дали заяждането наистина е било толкова дребно и изобщо да навлезем една идея по-дълбоко, отколкото сме слизали досега. Става късно, вече свирят последния валс и, ако сега не си кажем някои неща, никога няма да го направим.
Основната идея, която се опитах да прокарам в цялата тази книга, е, че хорър историята, под своите остри зъби и рошава перука, е консервативна, колкото републиканец от Илинойс в раиран костюм от три части; че основната й цел е да утвърди достойнствата на нормалното, като ни покажат какви ужасни неща се случват на хора, позволили си да се отклонят в забранените територии. Втъкан в сюжета на повечето хорър истории откриваме толкова солиден морален кодекс, че би зарадвал и пуритан. В старите класически комикси изневеряващите неизменно ги чака ужасен край, а убийците ги постига съдба, която кара мъченията на Инквизицията да изглеждат като детски въртележки на панаир174. Ако се замислим, съвременните хорър истории не се различават особено от морализаторските пиеси на петнадесети, шестнадесети и седемнадесети век. Хорър разказите не просто популяризират десетте божи заповеди, те ги раздухват до скандалните висоти на таблоидите. Когато светлините в киното угаснат или разтворим корицата на нова книга, нас винаги ни чака успокоителната мисъл, че злосторниците ще бъдат наказани и редът ще бъде възстановен.
Освен това използвах една помпозна академична метафора, за да ви внуша, че хорър историята представя пробуждането на някаква Дионисиева лудост насред Аполониевото ни ежедневие и че ужасът ще продължи дотогава, докато Дионисиевите сили бъдат победени и Аполониевата норма бъде възстановена. С изключение на въздействащото, макар и озадачаващо начало, което се случва в Ирак, „Екзорсистът“ на Уилям Фридкин действително започва в Джорджтаун — по-Аполониево предградие от това не бихте могли да намерите. В първата сцена Елън Бърстийн е събудена от ужасен трясък и ръмжене откъм тавана — като че ли някой е затворил лъв там. Това е първата пукнатина в Аполониевия свят. Скоро всякакви цивилизовани останки ще се изсипят през нея в един кошмарен потоп. Но тази притеснителна пукнатина между нашия нормален свят и хаоса, където демони могат да обсебват невинни деца, е затворена в края на филма. Когато Бърстийн води бледата, но явно възстановена Линда Блеър към колата в последната сцена на филма, ние разбираме, че кошмарът е свършил. Стабилността е възстановена. Ние всички сме внимавали, открили сме мутанта и сме го отблъснали. Равновесието никога не ни се е струвало толкова приятно.
174
Любимата ми сред тези истории (казва той любвеобилно): Побеснял съпруг натиква в гърлото на хилавата си жена маркуча на компресора и я надува като балон, докато тя се пръсва. „Най-после дебела“, казва той щастливо, тъкмо преди тя да гръмне. По-късно обаче съпругът, който има масивно телосложение, задейства капан, който жена му е приготвила за него по-рано, и е смазан под тежестта на огромен сейф. Това гениално извъртане на старата история за кльощавия съпруг и дебелата съпруга не само е изключително забавно, но ни представя и отличен пример за старозаветния принцип „око за око“. Или както биха се изразили испанците: „Отмъщението е ястие, което най-добре се сервира студено“. — Б.авт.