По същото време аз самият страдах от странен случай на професионално изоставане от тези тенденции. Четири години по-рано работех в обществена пералня за долар и шестдесет на час и пишех „Кери“ в най-топлата част на един фургон. Дъщеря ми, която тогава беше почти на една година, се обличаше предимно с дрехи втора употреба. Година по-рано се бях оженил за жена си, Табита, облечен в костюм под наем, който ми беше твърде голям. Скоро си намерих работа като гимназиален учител, но с жена ми бързо открихме, за наше огромно съжаление, че годишната ми заплата от 6400 долара няма да надвиши особено доходите ми в пералнята и още следващото лято аз се върнах да работя и там.
Тогава успях да продам „Кери“ на издателство Дабълдей, те пък препродадоха правата за изумителна сума пари, която за онова време беше почти рекордна, и животът ни почна да се движи със свръхзвукова скорост. Правата на „Кери“ бяха закупени за филмова версия. „Сейлъмс Лот“ беше купена за огромна сума и после правата за филмирането й също бяха закупени. Същото се случи и със „Сиянието“. Внезапно всичките ми приятели решиха, че съм богат, което беше лошо само по себе си, но още по-страшен беше фактът, че може би наистина бях забогатял. Хората почнаха да ми говорят за инвестиции, за данъчни облекчения, за преместване в Калифорния. Тези промени бяха достатъчно предизвикателство, но отгоре на всичко онази Америка, в която бях израснал, изглежда изчезваше току пред очите ми. Познатата Америка заприлича на красив пясъчен замък, построен за съжаление под линията на прилива.
Първата вълна, която го достигна (или поне първата, която аз усетих), беше онова отдавнашно съобщение, че руснаците са спечелили надпреварата за извеждане на сателит в космоса… но сега вече приливът се задаваше с пълна сила.
И ето тук, най-накрая струва ми се, лицето на двойния върколак ни се разкрива. На пръв поглед „Сблъсък“ почти напълно се вписва в онези общоприети норми, които обсъждахме: Аполониево общество, хвърлено в хаос от Дионисиева сила (в този случай смъртоносен щам на супер-грип, който убива почти всички). След това оцелелите от тази напаст се озовават разделени в два лагера: единият, разположен в Боулдър, Колорадо, се опитва да наподобява току-що разрушеното Аполониево общество (с няколко съществени промени); другият, разположен в Лас Вегас, Невада, е драстично Дионисиев по своята природа.
Първата Дионисиева проява в „Екзорсистът“ е онзи момент, когато Крис Макнийл (Елън Бърстийн) чува лъвския рев откъм тавана. В „Сблъсък“ Дионисий оповестява пристигането си, когато старият Шевролет се блъсва в колонките на изоставена бензиностанция в Тексас. В „Екзорсистът“ Аполониевото равновесие е възстановено, когато виждаме как майката на бледата Рийгън Макнийл я отвежда към колата си. В „Сблъсък“ мисля този момент настъпва, когато двамата главни герои на книгата, Стю Редман и Франи Голдсмит, стоят пред плексигласовата преграда в болницата в Боулдър и се взират в очевидно нормалното новородено бебе на Франи. Както и в „Екзорсистът“, завръщането към равновесието никога не ни се е струвало толкова приятно.
Но под всичко това, прикрито под моралните клишета на хорър историята (а може би не чак толкова добре прикрито) можете да забележите лицето на истинския Върколак. Една от движещите сили за мен при създаването на книгата несъмнено беше възможността да унищожа цяло едно формирано общество от раз. В известен смисъл се почувствах като Александър, който вдига меча си над Гордиевия възел и изръмжава: „Майната му на разплитането, имам по-добра идея“. Почувствах се и като Джони Ротън в началото на онази наелектризираща песен на Секс Пистълс „Анархия във Великобритания“. С ниско, гърлено кискане, което можеше да е излязло от устата на самия Рандал Флаг, той отчетливо произнася: „Точно… сега!“. Ние чуваме гласа му и веднага изпитваме дълбоко облекчение. Най-лошото вече се е случило; попаднали сме в ръцете на истински безумец.
В този контекст унищожаването на света какъвто го познаваме се превърна в истинско облекчение за мен. Край на Роналд Макдоналд! Край на глупавите програми и сапунените сериали по телевизията — нищо друго освен снежинки на телевизионния екран! Край на тероризма! Край на глупостите. Само Гордиевият възел се въргаля разнищен в праха. Искам да кажа, че под маската на писателя на морални хорър разкази (който, подобно на Хенри Джекил, винаги върви в „правия път“), се крие съвсем различно създание. Да речем, че той живее там долу, на третото ниво на Джак Фини; той е екзалтиран нихилист, на когото, за да продължим метафората с Джекил и Хайд, не му стига да стъпче крехките кости на едно пищящо малко момиче, а изпитва желание да танцува победоносно на гроба на целия свят. Точно така, приятели, в „Сблъсък“ аз имах възможност да сложа кръст на цялото човечество и това ми беше изключително забавно!