И въпреки това предложението беше привлекателно. Започнах да разбирам как се чувстват смахнатите оратори, които проповядват в Хайд парк (нашите британски братовчеди галено ги наричат откачалките) докато си влачат щайгата, поставят я на съответното място и се канят да се покатерят върху нея. Замислих се за всички онези страници, на които ще мога свободно да си разигравам коня, като пиша за любимите си неща. „И при това ще ми платят!“ — провикна се той, потривайки ръце с див кикот. Замислих се и за всички лекции, които ще трябва да изнеса следващия семестър върху Основните теми в свръхестествената литература. Но най-вече мислих каква изключителна възможност ми се предлага да говоря за любимия си жанр — възможност, която повечето автори на популярна проза не получават.
Що се отнася до моя курс от лекции „Основни теми в свръхестествената литература“, онази ноемврийска вечер, когато Бил ми се обади, аз седях на кухненската маса, пиех бира и се опитвах да измисля някакъв конспект за този курс. В същото време мрънках на жена си, че скоро ще ми се наложи часове наред да говоря пред разни хора на тематика, из която досега самият аз бях налучквал пътя си инстинктивно, като слепец. Въпреки че повечето книги и филми, които ще бъдат обсъдени в следващите страници, днес типично присъстват в колежанските курсове, аз ги бях гледал, чел и формирал мнението си за тях самостоятелно, без помощта на научни публикации, които да направляват мисълта ми. Явно ми предстоеше за първи път да открия що за мисли се спотайват в главата ми.
Това може да ви прозвучи странно. Малко по-нататък в тази книга съм написал, че според мен никой не е съвсем сигурен какво точно е мнението му по един или друг въпрос, докато не запише мислите си. Също така съм убеден, че ние не разбираме собствените си мисли, докато не ги обсъдим с някого, поне на същото интелектуално ниво като нас. Ето защо перспективата да се изправя пред студентите в Бароуз Хол толкова ме притесняваше и в резултат прекарах по-голямата част от иначе много приятната си ваканция в Сейнт Томас, разкъсван от мисълта за употребата на хумор в „Дракула“ на Брам Стокър и присъствието на параноя в „Крадци на тела“ на Джак Фини.
В дните след обаждането на Бил все по-често се замислях, че щом моята серия беседи (все още не ми стиска да ги наричам лекции) в областта на ужаса, свръхестественото и готиката бяха така добре приети — от студентите и от мен самия — може би написването на книга щеше логично да приключи този цикъл. Накрая се обадих на Бил и му казах, че ще опитам да напиша книгата. И както виждате, изпълних намерението си.
Целта ми тук е да отдам дължимото на Бил Томпсън, който ми подхвърли идеята за тази книга. Идеята му беше и си остава отлична. Ако книгата ви допадне, трябва да благодарите на Бил за чудесното хрумване. Ако не ви хареса, сърдете се на автора, задето не се е справил като хората.
Дължа благодарност и на стоте студенти от онзи курс, които слушаха търпеливо (и често снизходително), докато моите идеи постепенно се избистряха. Всъщност тъкмо по време на дискусиите в клас идеите ми биваха обсъждани, преоценявани и често променяни.
Веднъж един професор по английски език от Мейнския университет, Бъртън Хейтлън, посети моята лекция върху „Дракула“ на Брам Стокър. Ще забележите, че и неговите прозрения относно хоръра като съществена част от митологията, в която цялото ни общество е потопено, са включени в ядрото на книгата. Така че, благодаря, Бърт.
Моят агент, Кърби МакКоули, истински фен на фантазиите и ужаса и непоправим Минесотец, също заслужава благодарност, задето изчете черновата на книгата, посочи доста фактически грешки, оспори част от моите изводи… но най-вече, задето прекара една безсънна алкохолна нощ с мен в хотел Плаза в Ню Йорк, докато съставим списъка с препоръчителни хорър филми от периода 1950–1980, който ще откриете в Приложение I на тази книга. Дължа на Кърби много, много повече, но това трябва да е достатъчно засега.
Черпил съм информация от доста външни източници, докато работих върху „Злокобен танц“4, и съм се опитал добросъвестно да ги изброя в хода на повествованието, но трябва да спомена няколко, които се оказаха неоценими: ключовото произведение на Карлос Кларънс „Илюстрирана история на хорър филмите“; поредицата в списание Старлог, която разглежда подробно всеки епизод от сериала „Зоната на здрача“; „Научнофантастична енциклопедия“, редактирана от Питър Никълс, която ми беше особено полезна, за да проумея (или поне да се опитам да проумея) творбите на Харлън Елисън и на телевизионната поредица „До краен предел“. Списъкът продължава с безброй други разклонения по пътя, в които се случи да кривна.
4
Оригиналното заглавие на тази книга, „Danse macabre“ (фр.), е наименование на алегоричен художествен сюжет, известен още като „Dance of Death“, възникнал в живописта и словесността на късното Средновековие, който се превежда най-общо като „Танц на смъртта“ или „Танц на мъртвите“5. Идеята за това артистично течение възниква след чумната епидемия (XIV в.), която демонстрира абсолютната универсалност на смъртта, увличаща по пътя си всички, без значение от потекло, род и обществено положение и така изравнява обикновените хора с папи, крале и императори. Идеята се илюстрира съвсем буквално чрез танцуващи скелети или мъртъвци. Произходът на тези картини са илюстрирани църковни текстове. — Б.пр.