Това, струва ми се, е истинският злокобен танц: онези забележителни моменти, когато авторът на хорър историята успява да обедини съзнателното и подсъзнателното чрез една силна идея. Мисля, че Сийгъл се е справил с тази задача по-добре от Кауфман, но, разбира се, и двамата не биха постигнали нищо без Джак Фини, който първи е прокопал канала до този кладенец.
Всичко това ни връща в стратфордското кино, в онзи топъл октомврийски следобед на 1957 г.
3
Седяхме по местата си като ударени от гръм и неразбиращо се взирахме в управителя. Той изглеждаше нервен и прежълтял, но това може да се е дължало на светлините по края на сцената. Чудехме се що за катастрофа би го накарала да спре филма тъкмо, когато той достигаше онзи апотеоз на ранната съботна прожекция, известен като „готината част“. Треперливият му глас, когато заговори, не ни подейства никак успокояващо.
— Искам да ви кажа — подхвана той пресекливо, — че руснаците са извели сателит в орбита около земята. Те… наричат го „Спутник“.
Тази информация беше посрещната от гробовна тишина. Седяхме си там, цяло кино пълно с хлапета от петдесетте с войнишки подстрижки и конски опашки, и перчеми, завити като патешка опашка, и с кринолини, и с памучни панталони, и с джинси с подвити крачоли; окичени с пръстени на Капитан Миднайт; хлапета, които наскоро бяха открили Чък Бери и Литъл Ричард по единствената нюйоркска радиостанция за черен ритъм и блус, чийто сигнал долиташе до нас нощем, колеблив и пулсиращ, сякаш излъчен от далечна планета. Ние бяхме хлапетата, растящи с приключенията на „Капитан Видео“ и „Тери и пиратите“. Ние бяхме разглеждали комиксите, в които Боецът Кейси разбиваше на пух и прах неизброими севернокорейски злодеи. Ние бяхме гледали Ричард Карлсън да залавя хиляди мръсни комуняги в сериала „Аз живях три живота“. Ние бяхме децата, събрали по четвърт долар на калпак, за да гледаме Хю Марлоу в „Земята срещу летящите чинии“ и изобщо не се бяхме пазарили за този неприятен бонус към прожекцията.
Съвсем ясно си спомням — ужасната тишина беше пронизана от единствен писклив глас, не знам дали на момиче или момче. Глас, който звучеше задавен от сълзи, но и стряскащо гневен: „О, я ни остави да си догледаме филма, лъжец такъв!“.
Управителят дори не погледна в посоката, откъдето долетя гласът, и това някак се оказа най-страшното нещо в цялата работа. Сякаш доказваше новината. Руснаците ни бяха победили в надпреварата за космоса. Някъде над главите ни се носеше триумфално пиукащо електронно кълбо, създадено и изстреляно зад Желязната завеса и нито Капитан Миднайт, нито Ричард Карлсън (който беше играл и в „Звездни пътешественици“, каква ирония само) нямаше да успеят да го спрат. Беше се появило там горе… и се наричаше „Спутник“. Управителят остана на мястото си още секунда, сякаш му се щеше да има още нещо, което да ни каже, но не се сещаше какво може да е то. После се отдалечи и скоро филмът продължи.
4
Та ето ви въпрос. Спомняте си как сте научили за смъртта на президента Кенеди. Помните какво сте правили, когато сте чули, че и брат му Робърт е станал жертва на поредната откачалка, убит в някаква хотелска кухня. Може би дори се сещате къде сте били по време на Кубинската ракетна криза.
Но помните ли къде сте били, когато руснаците изстреляха Спутник I?
Ужасът — онова, което Хънтър Томпсън нарича „Страх и омраза“ — често е породен от всепроникващото усещане за разруха. Сякаш всичко е на път да се сгромоляса. Това чувство ни завладява неочаквано и изглежда съвсем лично. Ако подобно усещане порази сърцето ви, то всички обстоятелства около него се загнездват в паметта ви. Самият факт, че всеки помни какво е правил, когато е чул за убийството на Кенеди, ми се струва почти толкова изумителен, колкото факта, че един неудачник с поръчана по пощата пушка е могъл да промени световната история за около петнадесет секунди. Струва ми се, че в онези три дни на потрес и мъка, след като всички научиха новината, се приближихме, повече от когато и да било в историята, до споделеното масово самосъзнание и пълната обществена емпатия, а като се замисля сега, и до напълно споделената памет — двеста милиона души в замръзнал жив кадър. Оказва се, че любовта за съжаление не може да постигне същия универсален емоционален удар.