В последен отчаян опит да спаси живота си, Хепбърн натрошава всяка проклета крушка в апартамента си и коридора отвън, така че тя, сляпата, и зрящият Аркин да се окажат на равна нога. Проблемът е, че забравя една лампа. В интерес на истината обаче ние с вас вероятно също бихме я пропуснали — лампичката на хладилника.
Номерът прилаган в кината пък, беше да се изключи всяка проклета светлинка в залата, освен надписите „Изход“ над вратите. До тези последни минути на „Изчакай да мръкне“ никога не съм осъзнавал колко много източници на светлина има в повечето киносалони, даже по време на прожекцията. Ако киното е по-модерно, светлинките са от онзи тип лампи-лунички, вградени в тавана. Ако е по-старо — от онези приглушени, но някак очарователни електрически орнаменти по стените. А ако на човек му се е наложило да излезе до тоалетната, би могъл да намери пътя обратно до мястото си дори и на светлината от самия прожектиран филм. Само дето кулминационните минути в този филм се случват в изцяло затъмнения апартамент. Можете да разчиташ само на слуха си и това, което чувате — писъците на Хепбърн и затормозеното дишане на Аркин (малко по-рано той е бил намушкан, което ви е позволило да си поемете дъх и да помислите, че е мъртъв, докато той не изскача отново като демонично човече на пружина) не ви действа никак успокояващо. Така че си седите на мястото. Вниманието на свръхразвития ви мозък е изострено до последно, но той е почти напълно лишен от входяща информация, която да обработва. И не ви остава нищо друго, освен да си се седите там, да се потите и да се надявате, че лампите все някога ще светнат. И рано или късно ги дочаквате. Майк Канталупо ми каза, че киното, в което гледал този филм, било толкова западнало, че даже светлините за Изход не работели.
Леле, това трябва да е било страшно.
Този похват, припомнен ми от Майк, ме върна към друг един филм — „Тръпнещото чудовище“ на Уилям Касъл, който използваше подобен, ако и доста по-груб номер. Касъл, чийто филм „Злокобно“ споменах по-горе, беше майстор на триковете за привличане на внимание. Той например беше изобретил „Застраховка против страх“ — ако някой зрител пукне от страх по време на прожекция, семейството му получава сто хиляди обезщетение. По-късно измисли на всички прожекции да присъства „Дежурна сестра“, а също и „Трябва да си премерите кръвното преди да влезете да гледате този филм“ — този конкретен трик беше използван като част от промоционалната кампания на „Къщата на призрачния хълм“. И какво ли още не.
Точният сюжет на „Тръпнещото чудовище“ — филм, толкова ниско бюджетен, че вероятно си е избил инвестицията още с първите си хиляда зрители — в момента ми убягва, но се въртеше около това чудовище, нали, което се храни със страх. Когато жертвите му са толкова изплашени, че не могат даже да изкрещят, то се закача към гръбнака им и такова… ами… гъделичка ги до смърт. Знам, че звучи абсолютно идиотски, обаче във филма се беше получило (макар че може би нямаше да ме впечатли толкова, ако не бях на единадесет, когато го гледах). Доколкото помня, някаква засукана мадама влезе да се къпе във ваната. Кофти.
Обаче да оставим сега сюжета, говорехме за номера. В един момент чудовището нахълтваше в някакво кино, убиваше прожекциониста и някак успяваше да гръмне електрическата инсталация на сградата. Тъкмо в този момент в истинското кино, в което се намираше публиката, угасваха всички светлини и екрана потъмняваше. Между другото, според историята, единственият начин да откачиш чудовището от гръбнака си, беше да се разкрещиш високо, защо писъкът променял съдържанието на адреналина, с който то се храни. Така че в същия тоя момент, разказвачът от филма се провикваше: „Чудовището е тук, в киното! Може би е точно под вашата седалка! Затова крещете! Крещете, ако ви е мил животът!“ Публиката, разбира се, откликваше с готовност и в следващия кадър се виждаше как чудовището бяга, прокудено за момента от всички тези крещящи хора100.
Освен филмите, които конкретно споменават мрака в заглавията си, почти всеки втори филм от нашата малка викторина се възползват от страха от тъмното. От целия филм на Джон Карпентър, „Хелоуин“, само около осемнадесет минути не се случват нощем. Всички най-страшни сцени в Психо се случват след мръкнало. Последната ужасна сцена на „В търсене на точния мъж“ (жена ми направо хукна към тоалетната, убедена, че ще повърне), където Том Беринджър намушква Даян Кийтън смъртоносно, е заснета в апартамент, осветен единствено от приглушени, примигващи светлини. Постоянно присъстващият мотив на мрака в „Пришълец“ дори няма нужда да се споменава. „В космоса никой няма да те чуе, когато крещиш“, се казваше в рекламата за филма. Спокойно можеше да гласи и: „В космоса винаги е малко след полунощ“. В този Лъвкрафтов междузвезден океан, никога не се зазорява.
100
Много ми е забавно да се сещам за всички ония номера, които са използвали, за да популяризират посредствени хорър филми. Например „Лотарийните вечери“, използвани да примамват хората в кината през тридесетте, са особено мил спомен. По време на прожекцията на един вносен италиански филм пък, „Нощта, когато Евелин излезе от гроба“ (какво заглавие само!), в киното се продаваха