Къщата на хълма в „Свърталище на духове“ е страшна през цялото време, но най-ефектните случки — лицето в стената, пулсиращата врата, бумтенето, нещото, което държи ръката на Елинор (тя си мисли, че е била Тео, обаче, олеле, не е била тя), всичко се случва дълго след залеза. Друг един редактор в Еверест Хаус, Бил Томпсън (който е мой редактор от около хиляда години; в някой предишен живот, аз трябва да съм бил неговият редактор и сега той си отмъщава), ми напомни за „Нощта на ловеца“ — понасям си отговорността, задето изобщо е било нужно да ми се напомня — и ми каза, че една хорър сцена, която се е запечатала най-ясно в съзнанието му през годините, е косата на Шели Уинтър, която се носи във водата, след като свещеникът убиец е хвърлил тялото й в реката. Което, разбира се, се случва през нощта.
Интересен паралел може да се направи между сцената, където малкото момиче убива майка си с градинска лопатка в „Нощта на живите мъртви“ и кулминационната сцена в „Птиците“, където Типи Хедрин е нападната на тавана от гарвани, врабчета и чайки. И двете сцени са отличен пример за това как светлината и мракът могат да се използват ефективно. Както мнозина ще си спомнят от собственото си детство, ярката светлина има силата да премахне въображаемите страшилища, но понякога малката слаба светлинка само влошава нещата. Тъкмо уличните светлини отвън карат клоните на дървото да изглеждат като пръсти на вещица, а лунните лъчи, промъкващи се през прозореца, превръщат купчината играчки във фигура, готвеща се да се изправи и да се нахвърли всеки момент.
По време на майцеубийството в „Нощта на живите мъртви“ (която, както и сцената под душа в „Психо“ ни се струва безкрайна първия път, когато я гледаме), ръката на малкото момиче закача една окачена крушка и избата се превръща в кошмарен пейзаж от подскачащи, въртящи се сенки — за момент виждаш какво се случва, после мрак, после пак светлина. По време на нападението на птиците същата примигваща светлина е осигурена от фенера на самата героинята (същата светлина е използвана от „В търсене на точния мъж“ и е използвана още по-дразнещо и безсмислено в края на „Апокалипсис сега“ по време на несвързания монолог на Марлон Брандо). Примигващата светлина снабдява сцената с нещо като пулс — отначало се движи трескаво, докато героинята се опитва да разгони птиците, но постепенно тя се изморява, светлината се забавя и, когато тя изпада първо в шок, а после и в безсъзнание, светлината се свлича на пода и остава само мрак… изпълнен с тревожния звук на множество пърхащи криле.
Няма да задълбавам излишно и да се опитвам да посоча какъв точно процент от ефекта на тези филми се дължи на мрака, но ще приключа темата, като кажа, че дори в онези няколко филма, които попадат в категорията „дневен хорър“, често има страховити сцени, които се случват на тъмно — например, изкачването на Женевиев Бюджолд по стълбата над операционната в „Кома“ се случва на тъмно; същото важи за изкачването на Джон Войт в края на „Избавление“, а да не говорим за изравянето на гроба, съдържащ вълчи кости в „Знамението“ или страховитото откритие на Луана Андерс на подводния „мемориал“ на отдавна мъртвата сестра в първия пълнометражен филм на Франсис Форд Копола (направен за студио АИП) „Деменция 13“.
Преди окончателно да приключа темата, ето ви още малко примери: „Трябва да падне нощ“, „Нощта на заека“, „Дракула, Принц на мрака“, „Черната бездна на Доктор М.“, „Черната овца“, „Черна неделя“, „Черната стая“, „Черен Сабат“, „Тъмните очи на Лондон“, „Мракът“, „Среднощ“, „Нощта на ужаса“, „Нощта на демона“, „Нощни криле“, „Нощта на орела“…
Ясно ви е. Ако мракът не съществуваше, авторите на хорър истории щеше да се наложи да го измислят.
10
Умишлено се въздържах да обсъждам един от филмите, включен във викторината, защото той противоречи на всичко вече обсъдено — за своя ефект, той разчита не на тъмнината, а на светлината. Избягвах го също, защото той ще ни увлече в обсъждане на още нещо, което митичният, „приказен хорър“ с радост би ни причинил, стига може. Ние всички познаваме идеята за „шокиращата погнуса“, която се постига относително лесно101, но само в един хорър филм погнусата, този съвсем детински емоционален импулс, понякога може да се превърне в изкуство. Вече чувам как някои от вас възразяват, че няма нищо художествено в това да погнусиш някого — достатъчно е само докато си дъвчеш храната да отвориш широко уста пред някой от сътрапезниците си — но тогава какво ще кажете за творбите на Гоя? Или творбите на Анди Уорхол от кутии сапун и консерви супа ако щете?
101
Помня, че като малък някакво хлапе ми беше казало да си представя, че се пързалям по дълго, гладко перило, което без предупреждение се превръща в острие на бръснач. Леле, дни наред не можех да се отърся от тоя образ. — Б.авт.