Това беше знак, че е свободен. Томи го прие.
13. Албърт следва уликите
Тапънс премигна с очи. Образът беше доста неясен. Опита се да повдигне глава, но трепна, когато я прониза остра болка и тя отново се отпусна назад върху възглавницата. Тя затвори очи. Скоро ги отвори отново и премигна още веднъж.
С чувство на постижение тя разпозна заобикалящата я обстановка. „В болнично отделение съм“ — помисли си Тапънс. Удовлетворена от умствения си прогрес до този момент, тя прекрати интелектуалната дедукция. Намираше се в болнично отделение и главата я болеше. Защо я болеше и защо беше в болнично отделение, тя не бе съвсем сигурна. „Катастрофа?“ — помисли си Тапънс.
Около леглата сновяха сестри. Това изглеждаше напълно естествено. Тя затвори очи и опита една малка внимателна мисъл. Смътният образ на възрастна фигура в църковни одежди прекоси умственото й пространство. „Отчето? — каза си Тапънс замислено. — Отчето ли е това?“ Наистина не можеше да си спомни. Предположи, че е той.
„Но какво правя в тази болница? — помисли си Тапънс. — Имам предвид, че се грижа за болните, значи, трябва да съм с униформа. С униформа на VAD.“
— Боже мой — рече тя.
Скоро до леглото й се материализира една сестра.
— По-добре ли се чувствате, мила? — попита сестрата с някаква фалшива веселост. — Хубаво е така, нали?
Тапънс не бе много сигурна дали беше хубаво. Сестрата каза нещо за освежаваща чаша чай.
„Явно съм пациент“ — каза си Тапънс с неодобрение. Тя продължи да лежи кротко, възкресявайки в паметта си различни разпокъсани мисли и думи.
— Войници — каза Тапънс. — VAD. Това е, разбира се. Аз съм от VAD.
Сестрата й донесе чай в нещо като купичка и я подкрепяше, докато тя отпиваше от чая. Болка отново прониза главата й.
— Аз съм от VAD — каза Тапънс гласно.
Сестрата я погледна неразбиращо.
— Главата ме боли — каза Тапънс, като добави едно твърдение, изразяващо факт.
— Скоро ще мине — каза сестрата.
Тя отдръпна купичката и докладва на преминаващата старша сестра:
— Номер 14 се събуди. Струва ми се обаче, че е малко замаяна.
— Каза ли нещо?
— Каза, че е VIP4 — рече сестрата.
Старшата сестра на отделението изсумтя, с което показа какво е отношението й към маловажни пациенти, които твърдят, че са VIP.
— Ще видим тази работа — каза старшата сестра. — Побързайте, сестра, не се мотайте цял ден с тази купичка.
Тапънс се отпусна полузаспала на възглавниците. Все още не бе преодоляла етапа, на който позволяваше мислите да прелитат през ума й в твърде неорганизиран строй.
Някой трябваше да е тук, чувстваше тя, някой, когото тя познава много добре. Имаше нещо много странно в тази болница. Това не беше болницата, която тя помнеше. Това не беше болницата, в която тя бе помагала. „Всички бяха войници там — каза си Тапънс. — Бях в хирургическото отделение, в първи и втори ред.“ Тя отвори очи и се огледа още веднъж. Реши, че това е болница, която никога преди не е виждала и няма нищо общо с грижите за хирургически случаи, военни или други.
„Чудя се къде ли е — рече си Тапънс. — На кое място?“ Опита се да си спомни името на някое място. Единствените места, за които можа да се сети, бяха Лондон и Саутхамптън.
Старшата сестра на отделението се появи край леглото й.
— Надявам се, че се чувствате малко по-добре — рече тя.
— Добре съм — каза Тапънс. — Какво ми има?
— Ударили сте си главата. Предполагам, че е доста болезнено, нали?
— Боли ме — каза Тапънс. — Къде съм?
— В Кралската болница на Маркет Бейзинг.
Тапънс обмисли тази информация. За нея тя не означаваше абсолютно нищо.
— Стар свещеник — рече тя.
— Моля?
— Нищо особено. Аз…
— Все още не сме написали името ви върху картона ви — каза старшата сестра.
Тя приготви писалката си и погледна въпросително Тапънс.
— Името ми?
— Да — каза сестрата. — За документацията — добави тя услужливо.
Тапънс замълча, докато обмисляше. Името й. Как й беше името? „Колко глупаво — помисли си Тапънс, — май че съм го забравила. И все пак трябва да имам име.“ Внезапно почувства слабо облекчение. Лицето на възрастния свещеник изведнъж проблесна в съзнанието й и тя каза решително: