Като минаваше покрай металните сфери с течен азот за отоплителната система на станцията, Колинс се приближи до причината, поради която НАСА и няколко партниращи ѝ компании бяха финансирали този проект. На петдесет фута от станцията се издигаше кобалтовосин тетраедър, който изглеждаше също толкова не на място над глетчерните ледове на Антарктида, колкото и монолитът на Артър Кларк на луната: сондата „Пикел“.
Колин скъси краката на триножника и наведе камерата, за да заснеме и първата секция на сондата, и светещите пархелийни кръгове. Доволен от композицията, той нагласи блендата и снима.
— Хей, Филип, как върви? — разнесе се в слушалките му ясният глас на Недра.
— Невероятно е. Трябва да го видиш.
— Хвърлих поглед през прозореца. Обаждам се само да ти кажа, че сме готови за следващото потапяне в езерото.
Дълбоко под LV-станцията, сгушено между глетчер и скалистата повърхност на Антарктида, лежи едно от най-големите езера на Земята — езеро с течна вода, което лесно би могло да се съзре от космоса, стига да не беше покрито от пласт лед. Когато през 1996 година британските и руските учени потвърдиха съществуването на езерото Восток, те издигнаха теорията, че топлината от земните недра, процеждаща се през цепнатините в кората, пречи на водата да замръзне. Сеизмичната активност в областта увеличаваше вероятността в езерото Восток да има хидротермални кухини, което означаваше, че в него са налице водата, топлината и минералите, необходими за поддържането на живот. Каква форма щеше да приеме животът на това изолирано от останалия свят през последните двадесет милиона години място беше доста сложен въпрос.
През 1610 година Галилей насочил телескопа си към Юпитер и открил четири луни, които обикаляли около гигантската планета. Това откритие било направено във време, когато цялата западна цивилизация вярвала, че Земята е център на Вселената. Новината за съществуването на езерото Восток, в чиито скрити вода може би имаше живот, съвпадна със съобщението, че космическата сонда, която носеше името на великия астроном, е кацнала на Юпитер. Докато преминаваше над една от луните на Юпитер — покрита с лед скала, наречена Европа, — сондата предаде серия изображения, които разтърсиха толкова силно учените от Лабораторията за реактивна тяга, колкото вероятно откритието на самата луна бе потресло Галилей преди четиристотин години.
Европа бе кръстена на митичната финикийска принцеса, отвлечена и съблазнена от Зевс. Детайлните снимки от сондата разкриваха определено сходство в пукнатините по повърхността на заледената луна с ледените течения в Антарктическия океан — доказателство, че под замръзналата обвивка на Европа лежи огромна маса течна вода, по-голяма от всички океани на Земята. Тъмните петна по повърхността на Европа говореха за вулканична и сеизмична активност, която вероятно бе резултат от силното влияние на гравитацията на Юпитер върху разтопеното ядро на луната. С наличието на минерали и течна вода, Европа се бе оказала най-обещаващото място в Слънчевата система, където учените можеха да се надяват да открият извънземен живот.
Подготовката на мисия до Европа беше изключително сложна, съвсем различна от всичко, с което инженерите на НАСА се бяха сблъсквали. Досега набезите до други небесни тела се бяха изчерпвали с докосване до повърхността им. На Европа обаче НАСА планираше сондата да пробие поне шест мили лед, за да изследва мистериозния океан. Подводницата робот, създадена да проникне в скритите води, трябваше да издържи не само на пътуването през космоса, но и на ужасяващото налягане, което в най-добрия случай щеше да е поне колкото това в най-дълбокото място в земните океани.
Екипът на НАСА, който работеше по този проект, бе ръководен от Колинс и жена му. В него участваха най-добрите специалисти в областта на роботиката, биологическите изследвания, изкуствения интелект и дистанционно управляемите дълбоководни апарати. Тяхната задача бе да разрешат техническите проблеми, свързани с мисията. Съоръжението, което щеше да кацне на Европа, трябваше не само да изпълни редица сложни задачи в екстремна среда, но трябваше и да е в състояние да взима самостоятелни решения, поради огромното разстояние, което щеше да го дели от Земята.