Светлините започнаха да примигват и се чу вой на аларма. Малки дюзи се подадоха от тавана и зловещият съсък на изпускания от тях газ под налягане изпълни лабораторията. Тао се огледа, но не видя нищо да гори. В единия ъгъл на помещението имаше няколко червени бутилки, приковани към стената. Всяка от тях носеше надписа CO2.
„Въглероден диоксид!“
Лишеният от цвят и миризма газ бързо изместваше кислорода в стаята, докато се опитваше да потуши несъществуващия пожар. Тао задържа дъха си и хукна обратно по пътя, по който беше дошла. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Притича до бутилките в ъгъла и започна да затваря вентилите, но газът продължаваше да изтича.
Вече не можеше да сдържа дъха си. Вдиша инстинктивно и пое въздух, който беше почти седемдесет процента въглероден диоксид. Закашля се, сякаш се бе задавила с вода.
Зрението ѝ се замъгли, зави ѝ се свят. Падна на пода, като кашляше и се даваше. Накрая изгуби съзнание.
Черният правоъгълен панел до въздушния шлюз показваше светещата дума: „OCCUPE“. Миг по-късно в лабораторията на Мартино влезе мъж. Лицето му бе скрито зад кислородна маска. Той се приближи до Тао и постави два пръста на посинелия ѝ врат. Извади радиостанция от джоба си, погледна часовника си и каза:
— Припаднала е. Изключете газа.
Съскането постепенно утихна и беше заменено от тихия шум на пречиствателната система. Лицето на Тао започна да възвръща цвета си. Мъжът овърза ръцете и глезените ѝ с тиксо, после запуши устата ѝ с още една лепенка. Вдигна поглед към въздушния шлюз, през който влезе Дюрок. Той се приближи, вгледа се в неподвижното тяло на Тао и отбеляза:
— Добра работа.
Удал Уокър махна кислородната маска и попита:
— Кога да очаквам остатъка от парите?
— Веднага щом я занесеш в имението. Там ще те очаква чек.
— Няма ли да дойдеш и ти? — попита Уокър.
— Ще дойда по-късно. Имам друг ангажимент в Париж. Да я свалим в колата.
56
— Събуди се! — нареди далечен глас.
Острата миризма на амоняк изпълни ноздрите на Килкъни, атакува обонятелните му рецептори и изпрати свръхдоза възбуда към мозъка му. Миризмата прекъсна химически породената мъгла, която обгръщаше съзнанието му. Той бавно отвори очи.
Отначало всичко беше тъмно, после видя петна светлина. Зрението му постепенно започваше да се прояснява. Лежеше на пода на микробус, китките и глезените му бяха завързани. Задната врата беше отворена, а над него се бе надвесил някой и поднасяше пакет с ароматни соли под носа му.
— Идва на себе си.
— Събуди се — заповяда отново гласът.
Килкъни разпозна в мъжа, който го будеше — един от нападателите на летището. Той се отдръпна и друг мъж, облечен в смокинг, придружен от жена в черна рокля и шатуш10, пристъпи към вратата.
— Добре дошли в Париж, господин Килкъни. Аз съм Шарл Лафит. А това е д-р Доминик Мартино.
— Надявам се, ще ме извините, ако не стана.
— Разбира се — отговори Лафит. — Исках само да ви благодаря, че дойдохте тук. Така ми спестихте доста главоболия.
— Как по-точно? — попита Килкъни.
— Аз искам „ЮДжийн“, а вие ще ми я продадете.
— Как не.
— О, извинете ме. Сигурно използвам неправилното време. Ние вече договорихме условията на продажбата, които са доста щедри предвид скорошната девалвация на компанията.
— Вие сте луд.
— По-рано днес вие подписахте писмено заявление, с което поехте ангажимента да прехвърлите собствеността на „ЮДжийн“ на „Виеложик“. Сделката, разбира се, ще се извърши формално, след като Осуалд Иймс бъде признат за виновен за убийство и изпратен в затвора. Това беше целта на вашето пътуване до Париж.
— Странно, не си спомням да съм подписвал нещо днес.
— Не се учудвам — каза Лафит самодоволно. — Моят екип за връзки с обществеността ще даде изявление пред електронните агенции утре, за да съобщи новината.
— Заедно с моя некролог предполагам.
— Съвсем вярно.
— Защо откраднахте сондата „Пикел“? Нямало е как да знаете дали сме намерили нещо ценно в езерото Восток.
— Това беше пресметнат риск.
— Ами убийствата на Лойд Сътън и Фей Олсън също ли бяха пресметнат риск?
— Не — отговори Лафит. — Сътън беше склонен да преговаря, но Иймс отказа. Не ми остави избор.