Змея (опуля очи и се стъписва, без да може да повярва на думите й. После като че се догажда, усмихва се злобно) — О-хо-о, този път Марта Билярката пък тебе ли проводи? Намерила стръв за въдицата си, дъртата вещица! Като ден дето ми се мъкне в пещерата за билки да подпитва и да ми разправя селските клюки… Стръв насреща й да не устоиш!… Колко стръка кумуняк ти даде да ме запоиш и колко тинтява да ми измъкнеш душата? Хи-хи-хи, вещицата проклета! Оброк тя сякаш е сторила, кожата ми да одере. От люспите ми кремъци за диканята си да направи. С плъхове на запустялото си огнище билки да ми върше! Ха-ха-ха!
Цена (сама не разбира добре за какво й говори) — Аз Марта Билярката не съм виждала. Ела.
Змея — Ела!… И рече. Да дода, а?
Цена — Аз сама те викам. Ела.
Змея (още не смее да се доближи) — Ела! — Само тази дума в живота си не бях чувал. А защо те е страх да си дигнеш очите да ме погледнеш, а?
Цена (с дигната глава) — Не ме е страх. Ей ме!
Змея — Я, ръцете ти. Какво държиш?
Цена (дига и показва ръцете си) — Нищо нямам.
Змея (бързо се доближава до нея, хваща я за ръцете и я огледва). — Имай само късмет да ме мамиш! Да си прикътала от билките на онази нейде. С огън ще те облея цяла.
Цена (кротко и плахо) — Нямам нищо. Нали ти казах. Аз искам да ме заведеш там, дето никой не е стъпвал. Пред мене слънцето първо да изгрява, зад мене да залязва. Там, дето напред рече… В приказките дето се разправя…
Змея (гледа изпитателно в очите й, после ласкаво засмян) — Взе ми ума… Какво щях да кажа. Ами майка ти, баща ти, като станат утре да видят, че те няма?
Цена (дръпва се обидено) — И ти ли за майка и баща!… Аз не те мислех… Тогази остави ме! Защо си дошъл? Бягай се.
Змея (ласкаво, иска да заглади) — Сърди се… Хайде… Мене ми се плете езика. Не зная какво щях да ти кажа. Чака. Ти ще додеш? При мене? Моя да станеш? Там да те заведа, на връх планината…
Цена — Ако не се подбиваш с мене. Ама ти… Аз виждам!
Змея — Подбив настрана. Хайде! Ще те изведа, утре цяла в роса ще те окъпя! По самодивски поляни… Мене вече устата ми приказват, ушите ми не слушат. — Какво щях да ти кажа. И цветя ще береш, китки ще кичим двама. За нищо грижа няма да имаш… С думи не мога ти изказа. Аз в целия си живот толкози думи не съм казвал. Ела, сама да видиш. Да видиш колко е хубава гората… Нощем как притихва и как се събуждат върхарите на дървесата на разсъмване… От мойта пещера да видиш, че надалеч се гледа. По небето нощем има толкози много звезди… Никога тук в живота си няма да видиш тия кервани звезди.
Цена (подава му плахо ръката си, но с другата се хваща още по-силно за стълба, като че се бои) — Води ме при звездите. Където щеш… Макар първи път да те виждам. Ще дода подире ти. Ако ще би… Ще дода!
Змея — Коня ми е хвъркат. Чака отвън. Метна ли му се, като вихър ще свий. Никой няма да ни види. Подковите му са чисто сребро, водно злато — клинците му. Ти се не плаши само. Кучета ще лавнат, село ще хукне, ти затвори очи — от нищо да не те е страх. Месеца няма половин път да е стигнал, аз ще те занеса у дома.
Цена — Не ме е страх!
Змея (дръпва я за ръката) — Противиш се? Недей мисли. Аз за нищо не мисля.
Цена (едва пристъпила насила три стъпки, мъчи се да спре и поглежда назад) — Ами аз щях… Дали ще?… Те отидоха да спят… Тъй изведнъж.
Змея (преграбча я и дига на ръце) — Хванах те аз вече! Никой не ти тряба! С мен!
Цена (безсилно се бие да се откопчи от ръцете му. Просълзена) — Пусни ме. Ще дойда. Да ти кажа само…
Змея (завива зад листниците с нея) — Ако ще би цял свят… Никой не може те отне от ръцете ми!
Чува се Змея как прескача плета и полетява на коня си като вихър. Изведнъж лавват силно кучета, разкукуригват се петли — обща тревога наоколо.
Из къщи изскачат Стоил и Стамен, разтревожени, огледват се и хукват един към вратата, други към градината.
Стамен — Какво без време петли пропяха?
Стоил — Де е Цена?
Баба Славовица, както е спала, гологлава, боса и по долна дреха изскача навън с гърне в ръка. След нея Любен.
Любен — Аз им казах и на двамата да се приберат.
Баба Славовица (плачливо, като се озърта) — Цено, Це… Ценке… (Към Любена.) — Сварила бях билье…