Змея — Ако ний с нея като вас сме се кротко и умилно гледали и сме се лигавили с думи… Ехе!… По извор и по седенки… Днес да й менци напия, пък утре да й китка от чело!… Те тези на вас са дадени… Когато ний двама се спогледнахме само!… Хм — и дума… За какво аслъ ни са думи! Те таквизи като вас, дето тука нямат нищо, дето не знаят друго — те по години ще се разправят…
Трети мъж — Тези работи — на нас сега ти не ги приказвай.
Четвърти мъж — Всеки тъй ли, онъй ли е минал по този път. Хо-о-о-о, и оттатък биля!
Змея — Хм, вие! И вие, а? Най-напред може ли се събра във вашата глава туй?… Вий, дето сте се помъкнали, да ни делите един от друг. Тя била ваша, пък аз Змей. Като съм! Разгръщал ли е някой тук да ми види какво има вътре, че тогази да приказва!
Втори момък — Я го слушайте — и той разправя за сърце!
Няколко момци (главно разсмени) — О-хо-о-о!
Змея (със сдържан гняв) — Ха, думите ми на смях ли ги взехте! Защо се разправям с вас. Я по-скоро да ви гледам гърба. Те мойте не са за вас!
Втори мъж — Чакай, не се люти! То сърцето ти и техния смях — те тези са дребни. За тях то врява на света не се дига.
Няколко от мъжете — Право-право.
Втори мъж — Ний сме дошли сега тук — дай ти момичето, пък да си вървим!
Трети мъж — Тя си е наша! При майка й и при баща й.
Змея (виква) — Тя е моя! Никой няма вече нищо с нея.
Дамян (към селяните) — Тя сама е плакала отзарана, искала е да си доде. Няма да я оставим! Не го слушайте!
Цена се показва зад Змея и навалицата се още повече оживява. Всички заничат към нея. В същото време отдолу се показват Любен и Стоил, които разблъскват навалицата и излязват срещу сестра си и Змея.
Няколко гласа — Братята й, ей братята й!
Дамян — Сама сега пред тях да разправи!
Цена (смело срещу всички) — Братя — който ще да е, ще ви кажа! Не искам с никого нищо да имам вече. Аз сама съм си хванала пътя, дето ме изведе, то моя работа. Не искам никой да ми се пречи. Да ми се вмесвате.
Любен (учудено вперил очи в нея) — Ама туй, Ценке, ти ли си? Дето гласа й не се чуваше в къщи! Ти ли си отворила тези уста?…
Цена — Аз съм! Не си ме познал досега, тука сега да познаеш сестра си!
Стоил (кипнал от яд, едва говори) — Ти сама не знаеш какво бърбориш! Тук пред цялото село… Дигнала си сватба, видиш ли каква! Да си скъса майка ми косите и да плаче в къщи!
Цена — Аз не съм умряла, да ме оплаква!
Стоил — Да беше умряла по-добре, отколкото тука да ни доведеше!
Трети мъж (към Цена строго и сърдито) — Имаш пък още очи да гледаш и да приказваш!… Я тръгвай напреде ни по-скоро — в село, у вас ще разправяш!
Цена — Умирам, там се не връщам вече!
Дамян (към братята й) — Той я е запоил. Тя не е на себе си…
Любен — Туй не е мойта сестра… Тя само да се опомни да погледне този къде я е довел — ще се уплаши!
Цена — Сама по-добре зная къде съм! Вий стоите и гледате отвън, пък аз съм вътре.
Стоил (пресича я) — Ти си глупава! Не искам да слушам! Млъквай! Не искам да слушам!
Цена — Че вий кога сте ме погледвали и сте искали да ме чуйте, мене.
Стоил (хвърля се към Змея) — Този… Този, дето се е стъписал настрани и мълчи. Аз него!…
Няколко гласа — Дръж него! Дръж го!
Втори мъж — Той е всичко!
Змея (като застава изведнъж пред Стоила) — Не исках да се вмесвам между вас и нея. — Какво?
Стоил — Как ти влезе под кожата на туй момиче! Искам да ми кажеш: как в една нощ му обърна ума!
Цена — Мене питайте!
Няколко гласа — Ти настрана!
Змея (мрачно и тихо) — Ще ти кажа!
Стоил — От тебе аз сестра си искам! Чуваш ли!
Няколко гласа — Искай я — да ти каже!
Други гласове — Тука пред всички да каже!
Змея — Недейте ме зашеметява с врява и приказки само! Дигнали сте тези — не съм научен аз тука на таквизи…
Незахванал още да разправя Змея и отдолу се зачува викът на Стамена. Той бързо разблъсква селяните и гневен, запъхтян, се втурва към входа на пещерата.
Стамен (дигнал нож тичешком) — Бягайте се от пътя ми всички! Не гледам! Обърнал съм дън земя да го търся от отзарана… Причерняло ми е пред очите, не гледам!… (Съглежда Змея и се хвърля с ножа върху него.) Тебе търся! Няма да ми убегнеш!