– Кой? – измънка ошашавената девойка.
– Бележката върху кутията с… хм… пица гласеше, че това е подарък за мен, платен от Михаил Антонов. Гореспоменатият е мой приятел, родом от тази гадна държава, един от много малкото българи, посветен в тайните на „Зелената котка“, което пък го прави доста уязвим за Акълдаващите изчадия.
– Ъм… Тери… не пропускаш ли нещо? – обадих се аз за пръв път, откакто бе стартирала тирадата му.
– Какво? – обърна се раздразнено към мен магьосникът.
– Нашата нова позната тук – кимнах учтиво към девойката. – Все пак тя успя да те открие къде живееш. Независимо че имаше адреса, знаеш, че за да достигне човек до къщата на Тъмен Маг, е наложително да му се намира поне частичка магия…
– Браво, братле! – скочи от фотьойла Тери и ме тупна по рамото така, че от очите ми изхвърчаха звезди, достатъчни да окомплектоват две-три галактики. – Умен си беше и умен ще си останеш, Питър! Силвия, ела за малко, ако обичаш…
Девойката се изправи и, без да задава глупави въпроси, се приближи до Вечния Човек. Той протегна ръка и я улови за кръста, притегляйки я към себе си… малко по-близо, отколкото бе нужно, според мен. Очите му припламнаха налудничаво: в един миг бяха кафяви, в друг – сини, след миг позеленяваха, а после отново се връщаха към онзи кестенов нюанс, който те караше да изтръпваш в очакване на нещо неизвестно и в същото време болезнено познато…
– Илиева? – промърмори той, докато огнените езици се мъчеха да се удържат в границите на ирисите му. – Глупости на търкалета. В теб тече кръвта на Мишо. Я да видим коя е майка ти… О, Людмила – вълшебницата от Стара Загора… това обяснява доста неща…
– За какво говориш?! – изкрещя Силвия, докато се опитваше да се отскубне от хватката на магьосника. В интерес на истината, не полагаше кой знае колко големи усилия. Как му връзваха на този Тери, да му се не знае…
– А, нищо особено… просто може да се окаже, че си дъщеря на мой стар приятел и моя стара съперница – подсмихна се Тъмният, опитвайки се да си поеме въздух и да приведе очите си в нормален вид.
– Това хубаво ли е или лошо? – попита момичето и почти машинално се пресегна за бутилката с абсент, за да допълни чашата си.
– Ами зависи. За теб е хубаво, понеже, колкото и да не ти се вярва, в теб има доста голям магически потенциал, понеже си плод на… хм… любовта между човек (въпреки че от край време подозирам, че има жилка на витек17 у него), носещ дамгата на „Зелената котка“ и мора-юда18, потомка на древна старозагорска самодивска фамилия. За мен… не чак толкова хубаво, понеже с Людмила имаме разправия от стотина-двеста години насам относно някои начини за изтръгването на признания от вампири и други такива весели работи. Доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, тя търчеше след мен, въоръжена с доста солидно заклинание, което бе прочела в някакъв свръхсекретен местен гримоар19…
19
Гримоар – магическа книга, даваща указания за призоваване на ангели и демони, правене на талисмани и др. (бел. ред.)