– А ти? – прекъснах го аз.
– Бягах с всичка сила, разбира се, не ставай смешен… Както казваше моят приятел Гералт, „от магията на побесняла жена и «Некрономикон» не може да те спаси“. Е, малко преувеличаваше, разбира се, но все пак, когато можеш да избегнеш битка с вещица, самодива или мойра, по-добре да отстъпиш. В този ред на мисли спешно трябва да издирим Джонатан Деветте Пръста.
– Честно, понякога логиката ти ме изумява…
– Уф, защо ме караш да обяснявам всичко? Очевидно по някое време ще се наложи да се изправим очи в очи с дъртата кукумявка, нали? А когато работата опре до кляфки, няма по-добър в справянето с тях от Джонатан. Е, повече обича да дава акъл отстрани, щото, видите ли, вещиците били непредсказуеми „като плужек, държащ жезъла на Мерлин“20. Затова предпочита някой друг да вади кестените от огъня, пък той да си кърка кротко и да не се тика между шамарите.
– И така да е – не трябва ли първо да се убедим, че всичко е наред с Мишо?
– А, не, що да си давате зор да проверявате човека, който може би ми е баща… – измърмори кисело от ъгъла Силвия.
– Е, ама днес всички само ме дъвчете за нещо! – ядоса се Тери, допи чашата си на екс и скокна от креслото. – Хайде, от мен да мине, ще отидем при Мишо, но съм сигурен, че момчето може да се грижи за себе си… Някой друг да има някакви разпореждания?
– Ахъм… – прокашлях се аз.
– Казвай, спокойно… то днес както е тръгнало, сигурно и мнението на чистачките по улиците важи повече от моето…
– Не бе, просто щях да се поинтересувам така ли мислиш да ходиш по улиците…
Тери ме изгледа кръвнишки, но нямаше какво да възрази. Дори и той не можеше да не се съгласи, че определено щеше да му е трудно да предизвиква трепет и страхопочитание у хората наоколо, облечен с черен домашен халат и пантофи.
– Хайде, девойко, стягай се – идваш с нас! – изкомандвах аз, докато чакахме Тъмния да реши с какви одежди да тръгне да спасява положението.
– Ама за какво съм ви… Не може ли да ви изчакам тук? Подозирам, че тук ще съм в доста по-голяма безопасност, отколкото с вас двамата, препускаща по неизвестни улици и издирваща вещици.
– Дума да не става! Плюс това, ако се наложи да издирваме и баща ти освен дъртата, няма по-добро средство от магията на кръвта. Хайде стига сме се обяснявали, ами да вървим!
През цялото време, докато крачехме из София, имах отвратително предчувствие. Щом стигнахме до къщата на Михаил в Студентски град и не намерихме никого, доста се замислих дали пък да не взема да си купя лотариен билет. (Малка скоба: не си купих. Брайън Махмурлука ми обясни с такива подробности що е то Обединено Консулство по Хазарта и какви хубави и хуманни неща предприема то с онези, които решат, че щом са магове, медиуми и прорицатели, могат да забогатеят на бърза ръка, тутакси ми се отщя да се правя на комарджия…).
– И какво правим сега? – въздъхна Силвия, оглеждайки пустия дом на предполагаемия си баща.
– Не ми задавай тъпи въпроси като български катаджия, ами ела насам! – тросна се Тери. Очевидно бе доста изнервен от тайнственото изчезване на приятеля си.
Девойката пристъпи до него. Без всякакво предупреждение Тъмният Маг вдигна ръка, която незабавно се обви с отровножълти пламъци, и я постави върху главата на момичето. Тя изохка и подбели очи.
– Не стой като истукан, ами я хвани да не падне! – кресна Тери. Зениците му искряха и бълваха светкавици. Прецених, че ще е по-здравословно да го послушам, приближих се и подхванах безволно отпуснато тяло на Силвия под мишниците.
Не се наложи да я държа дълго, защото след две-три минути Тъмният изруга и дръпна ръката си. Девойчето веднага се изправи, сякаш нищо не бе ставало, и бодро запита:
– Имаме ли напредък?
– Имаме ние… на Крал Артур куция ротвайлер имаме! – продължи да пустосва Тери. – За пръв път удрям на камък с кръвна магия. За пръв път! И то защо – заради някаква селска самозванка! Казвах му аз на Мишо – дай да ти направим една татуировка с Руната на Беглеца, ама той не, та не…
– Не се ядосвай, друже – потупах го по гърба аз. – Не е като да нямаме и други опции…
Тери бавно се извърна към мен, после към Силвия и процеди през зъби толкова тихо, че едвам го чух:
– Ако някой спомене за Джонатан Деветте Пръста, ще го пратя за цял живот да играе карти със снежните човеци в Тибет.
Половин час по-късно, докато се промушвахме през порталите към Ломиен, където според Тъмния щяхме да открием Джонатан, девойката се приближи до мен и прошепна:
– Защо се мразят толкова?
– О, не се мразят изобщо. Първи приятели са. Просто Джони има лошия навик да бие нашето момче на белот, където го хване. А месир Джаред страшно мрази да губи. Още повече от по-млади от него с три-четири хиляди години.