Както винаги взе стълбите до третия етаж, където се намираше апартаментът му, почти на бегом, докато се опитваше да задържи дъха си, за да не вдишва смрадта, носеща се на талази от съседните жилища. Отдавна непрано бельо, прегорели манджи, кучешки изпражнения… един господ знаеше какво се криеше зад почти винаги залостените врати на съседите. За щастие не му се бе налагало да се прави на примерен и да ходи да помага на тоя и оня да оправят разбитите си тръби примерно. В цялата кооперация все едно се бяха събрали най-несоциалните изроди от целия град. Всъщност, като се замислеше, това бе добре дошло за него.
Заключи старателно трите резета зад себе си и се облегна на стената, останал без въздух. Когато дробовете му се успокоиха, напипа ключа за осветлението и го натисна. Мъждукащите крушки с неохота обляха с оскъдната си светлина тесния апартамент. Допреди година бе живял в четиристаен, но откри, че пустото пространство го подтиска. Затова се бе разровил и бе открил този тук. Двете стаи плюс миниатюрната кухня го устройваха повече от перфектно.
Без да се събува - беше достатъчно мизерно, така че нямаше нужда да се прави на чистофайник - затътри крака до кухнята, тръшна се на един от злощастно скърцащите столове и запали цигара. По навик метна бърз поглед към табуретката, където обикновено лежеше котката му, но очите му срещнаха единствено пустата мърлява повърхност, покрита с парче плат. Сара си бе отишла преди три месеца, официално надживявайки последната му връзка с поредната никаквица с около година. От време на време се чудеше дали да не си вземе нова котка. Онази пред блока например. Желанието му обаче се изпаряваше, когато се сетеше как приключват всичките му взаимоотношения – било с жени, било с котки. В края на краищата винаги имаше само болка, сълзи и депресия.
От детската (ха-ха, детската, голям майтап!) се донесе слаб приглушен звук. Сепна се. Беше забравил да я нахрани. Изгаси допушения фас в преливащия пепелник, взе също толкова препълнената кофа за боклук и закрачи към стаята.
Малката блудница го посрещна с безумно мучене. Беше опитвал просто да завързва устите на предишните, но бързо се увери, че много по-ефективно е да реже езиците им. Парцалите, с които се опитваше да ги усмири, не заглушаваха писъците им достатъчно добре. А колкото и безразлични да бяха съседите му, рано или късно на някого щеше да му хрумна гениалната идея да извика полиция. Ей така, да направим мръсно на комшията.
Като видя кофата в ръцете му, мръсницата замуча още по-силно и запълзя към него, забивайки изпочупените си и окървавени нокти в прогнилия паркет, набирайки се на остатъците от мускулите, които висяха като дрипи от ръцете ѝ. След един особено гаден ден на работа се прибрал у дома и бе отрязал краката ѝ. В изблик на вдъхновение ги бе насякъл на парчета със сатъра и ги бе оставил в кофата за смет, докато започнаха да гният, а след това ѝ ги бе поднесъл за вечеря. Ужасът в очите ѝ, докато дъвчеше собствената си бъкаща от червеи плът, го бе накарал да се почувства малко по-добре.
Съвсем малко.
Нарочно изсипа кофата в най-далечния ъгъл. Докато тя пълзеше, обезумяла от глад, натам, остатъците от вагината ѝ оставяха мазна диря от кръв и сукървица по пода. Когато минаваше през стърчащите от паркета дъски, размазаните от ковашкия чук срамни устни понякога се закачаха за тях и после с глухо плющене, като ластик на старчески кюлоти, се връщаха на мястото си. Беше почти хипнотизиращо.
Ш-ш-ш… пльок.
Ш-ш-ш… пльок.
Ш-ш-ш… ПЛЬОК.
Блудницата най-сетне стигна до купчината отпадъци и задъвка лакомо, като само от време на време спираше, за да изплюе кост, косъм или подгизнала угарка от цигара.
Той продължаваше втренчено да зяпа дирята.
Като от охлюв, помисли си той.
Направи две-три крачки, приближавайки се предпазливо към нея. Тя не му обръщаше внимание, погълната от вечерята си.
Бавно вдигна крак и внимателно го отпусна върху ръката ѝ. След това натисна с всичка сила.
Хрус.
Хрус-хрус.
ХРУС.
Досущ като охлювите, изкиска се мислено той, без да обръща внимание на мученето ѝ.
Скоро щеше да се наложи да я сменя. Едва ли щеше да издържи още дълго.
За негово щастие градчето бъкаше от малки ненаситни мръсници, които даваха мило и драго за глътка скъпо уиски и един-два оргазма.
Коя ли поред щеше да е следващата му? Шеста? Седма?
Хм.
Жени, охлюви…
Кой ли ти брои?
Перфектното убийство
Тази вечер възнамерявах да извърша перфектното убийство. Планирах цялата работа от два месеца и кусур насам, така че бях повече от сигурна – щях да успея да се измъкна безнаказано, а като бонус елегантността на постановката щеше да ми осигури безпроблемно членство в „Клуб 13“22. Мечтите ми дори се разпростираха далеч по-мащабно: когато приключех с деянието си, легендите на клуба щяха да ме носят на ръце. Буквално. Защото нямаше брилянтен мозък на този свят, на когото да бе хрумвало подобно гениално изпълнение. Дори братята Ромеро щяха да бъдат принудени да признаят, че всичко, сторено от тях, бледнее пред красотата на моята постановка.
22
„Клуб 13“ – разказ от първата книга на Сибин Майналовски – „Сянката“, в който повествованието се върти около клуб на елитните серийни убийци (бел. ред.)