– Не се сещам засега, синко – почеса се по побелялото теме той. – Но бъди сигурен: от каквото и да имаш нужда, асистентът ми… така де, вече твоят асистент… Уилям ще ти го осигури. Много умно момче, само дето от време на време го хапят щъркелите, ако разбираш какво имам предвид. Той ще те въведе в тънкостите на работата тук. А, да – най-важното: предполагам, че и той ще ти го каже, но за всеки случай да знаеш – никога не приемай пациенти и не записвай часове за петък, 13-и.
– Защо? – попитах недоумяващо.
– Ще разбереш, момчето ми… Ще разбереш – засмя се отново д-р Бартълби, потупа ме по рамото и се запъти към изхода, стъпвайки бавно и достолепно като коронована особа.
Предположих, че става дума за обикновено селско суеверие – нали се сещате: не работ? на петък, 13-и, че ще те споходи беднотията… – затова, честно казано, не му обърнах особено внимание. А и съзнанието ми бе прекалено заето да ликува, докато обхождах не твърде голямата, но уютна и просторна двуетажна къща, която отсега нататък щеше да бъде мой дом, работно място и пристан на отмората по време на дълги тихи вечери пред камината с чаша кехлибарено уиски в ръка.
Спомням си, че онази вечер спах безпаметно. Невъобразимият покой, който струеше отвсякъде, накъдето и да се обърнеш, бе като мехлем за изнервената ми от гюрултията на големия град душа. Селцето бе толкова миролюбиво и кротко, че докато се унасях в прегръдките на съня, сякаш почувствах как невидимата му ръка се протяга през прозореца и нежно гали косите ми, оправя възглавницата и грижливо подпъхва одеялото под мен, за да не настина – така, както майка ми някога бе правила в продължение на дълги и блажени години.
На следващата сутрин, когато слязох долу, облечен в чисто новата си снежнобяла престилка и кипящ от желание да работя, заварих в кабинета млад човек, на външен вид на години около моите, плюс-минус две-три, с блестящи разсъдливи очи, румени бузи и ослепително заразителна усмивка.
– Добро утро! – посрещна ме той на прага, преди дори да съм успял да си отворя устата. – Вие трябва да сте д-р Макфиърсън – наследникът на стария Бартълби, жив и здрав да е още хиляда години! Аз пък на свой ред съм Вашият асистент – Уилям Никълъс Уилоуби IV, но може да ме наричате просто Били. Като за първи работен ден едва ли ще имаме много работа, шефе, затова предлагам да пием по кафе, докато Ви разказвам това-онова за практиката…
– Кафе?
– Е, може и чай, ако държите толкова много да спазваме стереотипите на милата ни държава – ухили се той без капчица ирония и измъкна иззад гърба си със светкавично движение чашка с най-ароматния чай, който някога бях опитвал. В другата си ръка държеше появила се като с магическа пръчка огромна чаша, наподобяваща с размерите си супник, пълна с черно като нощта кафе. Веждите ми се повдигнаха леко, но реших, че няма смисъл да коментирам. De gustibus non est disputandum23.
– Благодаря ти, Били – усмихнах се вместо това благодарно и поех финия порцелан, вдъхвайки с наслада благодатните изпарения.
– За нищо, шефе… или предпочитате „д-р Макфиърсън“?
– И „шефе“ става, и на „ти“ може да ми говориш, ако искаш… – Днес бях в такова добро настроение, че се чувствах като смесица между Майка Тереза и принц Чарлз. – Кажи ми какво трябва да знам за работата тук? Откачалки, които по цял ден да се чудят кого да осъдят? Симуланти, които искат да точат здравни осигуровки? Баби, които водят внучетата си на преглед при всяко едно паднало млечно зъбче?
– Съвсем не, началство – селцето е безобидно като глухарче – вдигна палец Били. – Единствено старата мис Финеган от време на време ще идва, за да ѝ мажеш венците с онази розовата гадост – уж имала пародонтоза и свръхчувствителност, но според мен просто ѝ харесва някой да се грижи за нея или пък веднага, щом като излезе оттук, ги облизва и се дрогира по неин си начин. Иначе всичко е повече от нормално. Хората тук са широки души, ще се убедиш сам в това… а по празници… какво да ти кажа – надявам се коланът ти да има достатъчно резервни дупки, понеже тук не е прието да се отказва покана за вечеря.
– Д-р Бартълби спомена нещо за петък, 13-и… – зададох най-накрая въпроса, който ме човъркаше от вчера.
– О, до най-близкия има повече от три месеца, така че няма защо да се притесняваш – смигна ми Били. – А когато дойде време, и сам ще разбереш за какво иде реч.
Не че ми стана много ясно, но реших да не настоявам повече.