Трите месеца изтекоха почти неусетно. Всичко, което ми бе казал Били, бе истина: пациентите до един бяха най-милите хора, с които се бях сблъсквал досега през живота си, умираха да те канят на гости и никога не се оплакваха от нищо – нито от качеството на работата ми, нито от тарифите, нито от реална или фантомна болка по време на процедурите. Започвах да си мисля, че съм попаднал в нещо средно между рая, Обетованата земя и Атлантида – толкова нереално спокойно бе всичко.
И така до един паметен четвъртък, когато, съвсем забравил за фатални дати, предупреждения и прочие, не се обърнах към жената на кмета, мис Суон-Харпърсмит:
– Всичко изглежда перфектно, мис – сложих Ви лекарство, което до утре би трябвало да подейства… Защо не наминете към три следобед, за да го махнем и да поставим пломбата, за да не Ви мъчи повече този кътник?
Няма да забравя изражението на лицето ѝ, когато надигна глава и впи очи в моите. Все едно ѝ бях предложил да се разходим до фермата на стария Уолъс и да я подпалим за разнообразие.
– О, ама Вие не се шегувате, докторе… – промълви тя след минута-две взиране в мен. – Сигурно сте забравил… така де, няма проблем, ще мина в събота по някое време…
Чак след като затвори вратата след себе си, се усетих, че следващият ден бе петък, 13-и. Явно суеверието бе широко разпространено сред местните. Убедих се в това още по-силно, когато уж неволно подхвърлих на следващите ми двама-трима пациенти предложението да дойдат утре. Реакцията им бе абсолютно една и съща – широко отворени очи, зяпнала уста, изпълнен със съжаление и снизхождение поглед…
– Били! – креснах аз, когато поредният селянин се изниза тихомълком през вратата, очевидно възмутен от невежеството ми. – Ела за малко, ако обичаш…
– Какво има, шефе? – Главата на асистента ми изникна светкавично от задната стаичка, където стерилизираше инструментите и подготвяше смески за пломби.
– Утре е петък, 13-и. Ще ми обясниш ли защо всички се държат като дебили, когато им кажа да дойдат утре? Да не е някакъв местен ритуал… празник… знам ли и аз? Сигурен съм, че не е от суеверие, понеже половината село имат черни котки и минават под стълби като разпрани!
– Не, шефе, просто утре… хм… как да го кажа… пациентите ни ще са по-различни…
– Тоест? Да няма да ни водят затворници или психично болни? Старият Бартълби да не е бил доброволец за pro bono24 лечение?
– Не точно… Виж, не мога да ти го обясня сега, така че най-добре сам да разбереш утре сутрин. Приготви се, понеже по всяка вероятност ще имаме доста работа. И, каквото и да става, не откачай, не бъди тесногръд и не се дръж грубо с пациентите.
– Че кога съм го правил?
– Утре всичко ще е различно, началство – ухили се Били и ме тупна по рамото. – Забравѝ за всичко, на което са ви учили в колежа – сигурен съм, че за това едва ли са ви подготвили…
Въпросната нощ почти не успях да мигна. Унесох се в някакво неспокойно подобие на сън чак към четири часа сутринта и, докато се усетя, бе дошло време за ставане. Реших, че няма смисъл да закусвам, понеже недоспиването винаги се отразяваше зле на апетита ми. Нахлузих престилката и, опитвайки се да скрия прозявката си, отворих вратата на кабинета.
В зъболекарския стол бе седнало зомби.
Бавно притворих вратата и се върнах в кухнята. Почти на автопилот си запарих чаша чай, извадих пликчето и го хвърлих в кофата за смет. Едва когато врялата течност изгори устните, езика и половината ми хранопровод, реших, че съм достатъчно буден, за да не ми се привиждат глупости, оставих внимателно чашката на масата и се върнах в кабинета.
Зомбито търпеливо седеше на стола и си подсвиркваше някаква жизнерадостна мелодийка.
– Хей, добро утро, dottore25! – зарадва се то, когато ме забеляза да стоя като препариран на прага. – Аз съм Марко, приятно ми е! Извинявай, че подраних – знам, че Били Зеленчука ми каза да дойда към девет часа, ама нещо сън не можа да ме хване тази нощ, затова ти се изръсих по ранна доба, да ме прощаваш отново…
– Били Зеленчука? – с пресипнал глас, който можеше да принадлежи на всеки един астматик, но не и на мен, успях да промълвя аз.
– Si26, dottore – Били, твоят асистент! Той ми записа часa тия дни…
Определено беше зомби, две мнения по въпроса нямаше: свличащата се от черепа му плът, оголените кости по цялото тяло, липсващите пръсти… абе всичко бе като по учебник. Единственото, което не се вписваше в цялата картинка, бе веселяшкият му италиански акцент… който пък идеално пасваше на темпераментното му поведение.
А, и усмивката му. От филмите за зомбита знаех, че всяко уважаващо себе си немъртво създание трябва да има гнили и неравни зъби, между които да висят късчета плът и мозък. Моят пациент очевидно не спазваше каноните дословно, понеже зад посинелите му устни се криеше такава перфектна зъбна картина, че и Бен Афлек би ѝ завидял.
24
Pro bono – латински израз, който означава, че даден специалист работи без заплащане на услугите си за хора, които нямат възможност да си платят (бел. ред.)