И без никакво колебание се хвърли светкавично към възрастния бездомник. Ножът проряза студения пролетен въздух като на забавен каданс (през съзнанието на Дона прелетя споменът как гледат повторението на „Матрицата“ по някой от сателитните канали… само тя, татко и Таби…) и с ужасяващ примляскващ звук се заби в прокъсаното палто на Говорещия.
Писъкът, който разкъса вечерната тишина, по традиция обгръщаща Бъкстаун след пет часа следобед, бе нечовешки. Сякаш всичката болка, мъка и смърт на този свят се бяха вкопчили в нереално силна прегръдка и звукът от трошащите им се кости се преплиташе с вопъла на страдание, бликащ от всяка фибра на астралните им тела, придружавайки последния дъх на умиращия…
Не, не човек.
Коте.
Дона усети как всяко косъмче по ръцете, краката и лицето ѝ настръхва – също като онзи път, когато бяха излезли на пикник край високоволтовите далекопроводи и електроцентралата в Милинокет30 бе пуснала по погрешка по-силен ток. По неволно прехапаната ѝ устна потече тънка струйка кръв. Слабините ѝ пулсираха от някаква чудовищна пародия на единствения ѝ оргазъм досега (на скаутския лагер с мистър ван Сторн преди три-четири години). Сравнително късо подрязаните ѝ нокти се бяха впили в дланите с такава сила, че според едногодишната ѝ практика като сервитьорка щяха да минат поне две седмици, преди да е в състояние да сервира нещо по-голямо от чаша чай и кроасан.
Всичко това премина пред очите ѝ за броени секунди. Виждаше как Тревър бавно отстъпва назад, стискайки окървавения нож, оглеждайки се наплашено като натикано в ъгъл диво животно. Долавяше мудните движения на Лойд, който отчаяно се мъчеше да прибере миризливата си мъжественост обратно в гащите и се бореше с ципа като индус-змиеукротител. Джона и Хари бяха потънали в сенките и най-вероятно се опитваха да избягат – двамата винаги следяха екшъна от последния възможен ред и се включваха само тогава, когато никаква опасност не грозеше скъпоценните им физиономии.
Говорещия с котки измъкна ръката си изпод палтото. Внимателно остави трите писанчета върху капака на контейнера. Идеално изпънатите редици на котките-воини около Дона за миг трепнаха. От строя се отделиха две женски, които се втурнаха към плачещите топчици, за да ги успокоят… и за да почистят козинката им от кръвта на братчето или сестричето им. Останалите веднага се прегрупираха, за да не оставят пролуки в отбраната.
Говорещия разтвори шепи и впи поглед в наръганото преди секунди коте. Човек не трябваше да е ветеринар, за да разбере, че миговете на животинката са преброени. Ножът бе разсякъл все още твърде крехкия му череп и бе продължил безмилостно, за да се спре чак в коремчето му. Челюстта се държеше на мястото си единствено благодарение на божията милост, а вътрешностите, които се подаваха от страховития разрез, подсказваха, че надали този път малкото пухче ще може да разчита на прословутите си девет живота.
Бездомникът надигна глава. От очите му бликаше чиста, неподправена, кондензирана ярост. Скърцането на зъбите му напомни на Дона за бавно отместван надгробен камък, който стърже по обрамчващия гроба гранит.
Той я погледна и кимна към умиращото коте. Без да се замисля, тя пристъпи напред и пое животинчето в ръце. В близките няколко години неведнъж щеше да се буди с писъци посред нощ, усещайки как кръвта на невинното бебе се стича по дланите ѝ отново и отново.
Говорещия изтри устни с опакото на ръката си и докосна с върховете на пръстите си телцето на котето. Този път Дона не бе на 14 години, затова нямаше как да припише гледката на алените потоци, които бавно запълзяха от козината на малкото кълбенце към ръцете на стареца, на тийнейджърското си въображение. Не след дълго кожухчето на раненото мъниче отново възвърна огненорижия си цвят, а кървавите пръски попиха в кожата на Говорещия, без да оставят и следа.
Също като Таби.
Също както преди десетина години.
Дребосъчето надигна главица, погледна Дона с все още неизбистрилите си се напълно очи и замърка. Девойката смаяно опипа коремчето и главичката му. Нито следа от страховитата рана, която само преди миг бе изглеждала нелечима.
„Четиримата Дебили“ наблюдаваха случващото се, не по-малко ошашавени от самата нея.
По жилите ѝ се разтече вълна от сляп и първичен гняв. Внимателно остави пухчето върху контейнера при братчетата и сестричетата му, където една от котараните веднага се зае да го ближе и успокоява, и се обърна към хулиганите с една-единствена мисъл.