Убий.
Говорещия с котки обаче я изпревари. Той изпъна ръце напред, преплете пръсти в някакъв странен жест (отстрани изглеждаше така, сякаш се опитва да покаже на хлапетиите среден пръст, докато лови автостоп и същевременно намеква за подкуп или бакшиш) и за втори път тази вечер изкрещя нещо на езика, който очевидно единствено писaните владееха. Колкото и невероятно да изглеждаше, но яростта в очите му се усилваше – Дона до ден днешен не бе предполагала, че погледът на човек може да побере толкова ненавист и жажда за мъст.
Крясъкът на Говорещия накара всички електрически крушки в уличката да избухнат едновременно в залп от стъклено-волфрамови сълзи. Последното нещо, което девойката успя да съзре, бе армията котки, които нарушиха защитната си подредба и се прегрупираха в познатата на всички още от времето на Спарта насам атакуваща формация.
Не може да се каже, че изпусна кой знае какво, понеже писъците, хрущенето на кости и сухожилия, отчетливо донасящите се мляскащо-дъвчещи звуци, които намекваха за отхапани части от тялото
(пръсти, боже, дано да са пръсти)
успяха да обрисуват в и без това болезнено пулсиращия ѝ мозък картина, с която нямаше да се справи нито един психоаналитик на света.
А, и, разбира се, кръвта.
Гъстият метален аромат на щедро леещ се хемоглобин, който гъделичкаше ноздрите и полепваше нахално по устните ѝ.
Тишината, която изведнъж удари с юмрук по масата и прогони от раз цялата какофония от звуци и миризми, я свари неподготвена. Когато очите ѝ попривикнаха с полумрака в уличката, от четиримата побойници нямаше и следа. Единственото, което намекваше за събитията отпреди миг, бяха черните като гарванови пера локви по земята, но съдейки по жадно лочещата и ближеща армада четирилапи щурмоваци, на сутринта дори Темперанс Бренан31 нямаше да съумее да разгадае разигралата се за броени секунди драма.
Чувстваше, че ще повърне.
Бе решила, че може да си позволи лукса да припадне, когато видя Говорещия с котки да се приближава към нея. От библейската ярост в очите му нямаше и следа. Отново изглеждаше стар като света, уязвим и беззащитен. Палтото му беше все така раздърпано и прокъсано, а бръчките по лицето му разказваха истории за дълъг и нелек живот, както и за мъдрост, граничеща с магия.
В ръцете си Говорещия държеше рижото коте, което живееше втория от деветте си живота. Близката среща със смъртта явно изобщо не му се бе отразила по никакъв начин, понеже се бе разиграло и вършеше едновременно две взаимно изключващи се неща – мъркаше и дъвчеше настървено палеца на стария бездомник.
Говорещия погледна Дона, усмихна се и проговори за пръв път от 7000 години:
– Искаш ли котенце?
Драконът Тодор
Драконът Тодор унило се бе излегнал в градинката зад „Зелената котка“ и къркаше 70-градусова джуджешка скоросмъртница. Понеже нямаше как да влезе и да седне на маса като всички останали от постоянните клиенти, бе помолил навремето Рей Макгавърн да измайстори някакви система, която да му позволява да задоволява дребните си пороци. Рей се бе почесал по главата, бе извикал Тери Сторн, Инженера Джордж и Пепи Върколака и със съвместни усилия бяха успели да сглобят необходимата инсталация, която включваше десеттонна цистерна, заровена в мазето на „Котката“, сложна конструкция от три-четири улука и бригада от няколкостотин джуджета, които да зареждат машинарията с пукница два пъти седмично. Тъй като Тодор много обичаше да се налива, а джуджешката ракия можеше да се пие само с предварителна резервация на линейка и изготвено поне три дни преди това завещание, можеше да се каже, че това бе ситуация, в която всички оставаха доволни.
Тодор обаче не се чувстваше истински щастлив. Беше прекарал по-голямата част от живота си, сменяйки един вид депресия с друг, но меланхолията, която го бе обзела напоследък, направо си бе колосална дори по неговите мерки. Работата не беше в това, че трудно се сприятеляваше заради огромните си размери. Не беше проблем и фактът, че заради твърде тривиалното му име никога не го взимаха за спътник, когато изникнеше някое приключение. Дори това, че никога не попадаше в класацията „Десетте най-добре изглеждащи дракона под 3000-годишна възраст“ на списание „Wizards Illustrated“ (независимо че в Обединените Светове бяха останали само той и шест негови събратя и посестрими…), не бе причината за отчаянието му.
Проблемът бе, че Тодор беше обратен.
Никога не го бяха привличали ефектните розови люспи на Тара Мактавиш – драконката, прочула се с ролята си във филма „Шрек“, колкото и да въздишаха по нея останалите по време на сбирките на клана. Това не го притесняваше до момента, в който не изгледа втората серия на „Хобит“ и не откри, че не може да спре да мисли за стегнатото и безупречно изваяно тяло на Смог. Незнайно как бе успял да запази това в абсолютна тайна – като се има предвид астрономическото количество клюки, които ежедневно се разменяха в „Котката“, направо си беше постижение. Секретната му сексуалност обаче го раздираше отвътре денем и нощем. Често мечтаеше как преплита мощните си нокти с друг мъжкар, докато той нежно го гали по люспите с изящните си крила, как литват заедно в синевата на безкрайните небеса, дълго се носят по топлите въздушни течения, а най-накрая се сгушват в недрата на някой вулкан и се отдават на греховната си страст.
31
Д-р Темперанс Бренан – героиня от американския телевизионен сериал „Кости“ („Bones“) (бел. авт.)