Колкото и красиво да бе всичко в представите му, тази мечта обаче бе обречена да остане несбъдната вовеки веков. Шансът някой от далечните му побратими да се окаже също с нестандартна сексуална ориентация клонеше към нещо, по-дребно и незабележимо от самата нула. Именно комбинацията между красивите блянове и жестоката статистически подплатена действителност караше Тодор с всеки изминал ден да потъва все по-надълбоко в дебрите на депресията.
Започващият да ръждясва тук-таме улук издаде онзи характерен дразнещо-сърбащ звук, който сигнализираше, че скоросмъртницата в цистерната е привършила. Тодор плю раздразнено, без да обръща внимание на възмутените вопли на селяните, чийто сарай бе подпалил с този си жест на безсилие. Знаеше, че не може да разчита на нова доставка по-рано от следващия вторник.
Вероятно това бе и последната капка (о, ирония…), която преля чашата с търпението на Тодор. Може би бунтарският плам в него щеше да лумне и без външна намеса, търпеливо чакал своя звезден миг дълги години – не ни е писано да разберем това. Важното е, че именно в този момент нашият герой с нежна душа реши да стане човек. В истинския смисъл на думата – с две ръце, два крака и всички останали екстри, които вървят с обикновеното, лишено от люспи и криле човешко тяло. По този начин и хората щяха да го приемат по-лесно, и името му нямаше да бъде вече пречка (беше се наслушал на десетки истории за били Зеленчука и Клуба на Отчаяните Съпрузи, докато самотно слухтеше през комина на „Зелената котка“, внимавайки да не опърли косъмчетата в ушите си), и вероятността да намери партньор в живота и любовта изглеждаше доста по-голяма.
Речено-сторено. Въпросът бе към кого по-точно да се обърне с молбата да извърши сложната метаморфоза. Алкохолната Троица отпадаше на секундата – Тери Сторн не си падаше по трансформации на огнедишащи рептилии в хора (по-скоро специалитетът му бяха любовно-сантименталните и социално обременени магии), Били предпочиташе да обръща одушевени лица в неодушевени предмети (маргаритки, моркови, праз и прочие), а Джонатан нямаше да мръдне нито един от деветте си пръста, образно казано, ако в цялата ситуация нямаше поне капчица криминален привкус. Не му се искаше да се замесва с Акълдаващите – щяха да му свършат работа, но пък щяха да го заробят с някое недотам приятно условие, като например да яде патладжани и леща до края на живота си, да им ремонтира копторите или да е принуден да изслушва през вечер интригите и клюките, които бяха събрали с пълни шепи от нищо неподозиращите хорица наоколо. Можеше да помоли Смъртта да подмени досието му с това на някой по-незначителен човек, който нямаше да липсва на никого, но според ширещите се из „Котката“ приказки девойката все още била крайно раздразнена от факта, че Вечният човек продължавал да не ѝ се обажда, така че едва ли щеше да прокопса и там.
Тъкмо усещаше как от мислене започва да изтрезнява, когато изведнъж се сети: трябваше да отиде при Абдулла. Беше добряк по душа, така че надали щеше да му откаже, а и шансовете да го прецака с плащането или с друг подобен ситен шрифт в условията беше минимален. Окуражен от собствената си съобразителност, Тодор разпери крила и полетя към най-близкия портал до Западен Истанбул, без изобщо да му пука, че е сериозно подпийнал и че ако Безгрешната Милиция го заловеше да лети в нетрезво състояние, щеше да се разкарва поне месец с ограничителни скоби и GPS-пръстен на лапата.
Не след дълго вече стоеше пред скромния дом на Абдулла и хлопаше по портата с един от дългите си закривени нокти.
– Идвам де, идвам, не бързай да събаряш къщата… – дочу се отвътре недоволно мърморене. След доста проточило се дрънчене и пробване на ключове най-сетне нужният бе уцелен и вратата се отвори широко.
Пътищата на Тодор на няколко пъти се бяха кръстосвали с тези на Абдулла Менахем32, но всеки път драконът оставаше поразен от вида на старчето. Абдулла бе магьосник-политеист33, беше изкарал курсовете за ходжа, равин и бокор34 и изглеждаше така, сякаш е посветил поне по хиляда години на всяка от магиите.