Младоженците
Когато Брад Льофевр се ожени, нямаше човек в Гъл Лейк, който да не бе потресен от новината. В градче, в което всички 900 и кусур жители се познават като семейство, надали някой щеше да се впечатли, ако ще и президентът на Щатите да се бе изтърсил по CNN и да бе обявил, че след два часа ядрени бойни глави ще завалят над мирното население на Квебек в чест на Деня на благодарността. Най-много мосю Антоан, местният кръчмар, щеше да се почеше по оредяващото теме и да сподели замислено, че май ще се наложи да зареди допълнително пиячка. Жителите на Гъл Лейк от край време си бяха такива – невпечатлителни.
Когато обаче Брад се върна от Онтарио, водейки за ръка смутената и мълчалива Полин и я представи като новата г-жа Льофевр, всички останаха като гръмнати. Старата мадам Буало веднага побърза да увери всички на висок глас, че в цялата работа имало нещо нередно, само дето не можела да се обоснове като хората. Близнаците Жофроа пък хукнаха да врънкат полицейския шеф да ходи да проверява момата в базите данни на Интерпол. „Сто процента е някаква бяла робиня, бегълка или бог знае какво още!“, нареждаха двамата в хор с абсолютно сериозни лица. „Ако искаш, и отпечатъците ѝ ще ти изнамерим, само я пусни из вашите компютри – от опит глава не боли…“.
Марсел не се върза на простотиите им, баба Буало така и успя да се обоснове, а останалите лека-полека посвикнаха с течение на времето с новоизпечената мадам Льофевр. Всъщност, не може да се каже, че „свикнаха“ с нея в пълния смисъл на думата – дните и вечерите, в които Полин дръзваше да си подаде носа извън спретнатата къщурка на Брад, бяха по-малко на брой и от зъбите в устата на Вехтия Стю. Според някои женичката, прясно чукнала двадесетина лазарника, била толкова ненаситна в леглото, че ставала от постелята само колкото да се замие и после пак рипвала като разгонена козичка сред завивките. Най-върлите привърженици на тази теория бяха Николa и Сандрин Матийо – съдържателите на местния хотел, препитаващи се изключително и само с клюки и сплетни. В поддръжка на хипотезата си изтъкваха факта, че Брад също престана да се появява вечер в „Червената къща“, въпреки че преди това бе бил повече от редовен клиент. В случаите, когато все пак се дотътреше, изглеждаше посърнал, бузите му бяха хлътнали като на онази прословута снимка на Фреди Меркюри38, а и вместо обичайната си пинта бира си заръчваше джинджифилов ейл39, изпиваше го почти на екс и изхвърчаше от кръчмата, сякаш всички призраци на удавилите се през годините в езерото го гонеха по петите.
Немалка част от местните клюкари обаче бе на съвсем различно мнение. Според тях младата жена водела след себе си доста разходи – обувчици, перденца и прочие женски простотийки. Ето защо, твърдяха те с пяна на уста, Брад сигурно се е видял принуден да се хване на втора работа, тъй като едва ли със скромните си приходи като градски дърводелец щял да съумее да осигури необходимите за малката златотърсачка консумативи. „Компютър, джиесем и жена – само харчове и ядове!“, мъчеше се да привлече слушателите на своя страна отец Мор?с. Тъй като преподобният имаше зад гърба си осем развода, благодарение на които в момента си броеше стотинките и вечно врънкаше някой да го черпи чаша вино, солидна част от жителите на Гъл Лейк не можеха да не се съгласят с аргументите му.
Така или иначе градчето изповядваше с пълна сила Единадесетата Божа Заповед – „Всяко чудо – за три дни“. Булката на Брад изчезна от съзнанията на хората приблизително 15 секунди след като Тиери, малкият син на вдовицата Сент-Клер, се втурна в кръчмата с току-що уловената от него риба с пет очи. След това пък в градчето плъзнаха слухове, че синьото сирене в магазина на мосю Жак било заразено с някаква причиняваща импотентност европейска плесен. Не след дълго дойдоха и клюките за извънбрачното дете на мадам Ед?т (което, между впрочем, се оказа неин племенник, дошъл на гости за лятото…). Не бяха минали и три седмици, когато цялото население на Гъл Лейк вече бе успяло да забрави за странната мълчалива женица, спотайваща се в къщата на Льофевр.
Когато започнаха мистериозните изчезвания, напълно в реда на нещата бе никой да не се сети за Брад и благоверната му. Редовните посетители на „Червената къща“, естествено, не пропускаха вечер, без да се отдадат на разгорещени спорове кой от всички близо 900 жители на градчето ни е виновен за това. Беше ясно, че е един от нас – в онова модерно заведение, наречено гръмко „Битс О’Хевън“40, разположено току до Трансканадската магистрала, не стъпваха други, освен шофьори на камиони и заблудени стопаджии… а в крайна сметка, именно те и изчезваха. Шефчетата от големия град, които напъплиха Гъл Лейк като гъгрици овесена каша, явно също бяха стигнали до този извод, понеже месец и горница разпитваха всички, дори дъртите пръдльовци като мен, с упоритостта на кутре, отчаяно помпащо крака на стопанката си, въпреки че знае, че от тази любов едва ли ще излезе нещо положително. Както и можеше да се предположи, не успяха да открият нищо – както се изрази мадам Буало, „тия и на любовника на жена си щяха да избършат оная работа и да му налеят чаша бира, без дори да заподозрат, че им слагат рога“. Изнизаха се като попарени и, за да останат все пак с чувството, че са свършили нещо полезно, ни предупредиха да бъдем внимателни, да се оглеждаме наоколо за каквото и да било подозрително и в мига, в който го забележим, да се юрнем към телефона и да ги повикаме. Кимахме усърдно, усмихвахме се така, че после две седмици ни боляха челюстите, и приветливо им махахме за довиждане. Какво друго можеше да направим – да им заявим в очите, че са некадърници ли? О, не, благодаря. При куките от големия град подобни приказки не вървят. Нашият Марсел се бе наслушал сигурно на хиляди неща от този род, откак се бе заселил в местното полицейско управление. Да кажа, че хич не го бе еня, би било недостатъчно – нашият Марсел бе издигнал непукизма в култ. Големците обаче със сигурност щяха да се засегнат.
38
Става дума за една от последните фотографии на починалия от СПИН вокалист на група Queen Фреди Меркюри, на която някога гордеещият се с мускулестото си тяло занзибарец прилича на жив труп (бел. ред.)
39
Напитка, получена от сок от пресован джинджифилов корен, често в комбинация с плодови сокове (грозде, диня, мандарина, лимон) и минерална/газирана вода (бел. ред.)