И волята на Мат чезнеше след всяка следваща крачка. Нещо го примамваше с неустоима сила и той нямаше шанс да му се противопостави. Думите напираха в съзнанието му, споменът за един разговор, който проведе наскоро.
— Вудан призовава вярващите в своя храм — бе казал Маатин.
— И как ни призовава? — бе попитал Мат.
— Имай търпение, брате — бе отвърнал монахът с усмивка. Когато му дойде времето, ще узнаеш…
Сега моментът беше настъпил.
Вудан викаше вярващите при себе си с глас, който бе преживял столетия. Те се стичаха отвсякъде, устремени към мястото, което се намираше в центъра на Етера.
Към темпла вудан…
Пътят дотам беше дълъг и колкото повече вървяха, толкова повече вярващи се присъединяваха към шествието. Прехласнати слушаха звуците на мелодията, сами запяваха песента, непохватно изговаряха чуждите думи — като деца, които нямаха представа какво пеят.
За тях това бяха магически формули, които им обещаваха близост до техния бог и които ги примамваха както ярката светлина привлича насекомите.
Наближиха хълма, на който се извисяваше храмът. Междувременно стана трудно дори и за Мат в лицето на гигантския овален градеж да вижда нещо друго, освен огромния дом на някакъв бог. Поклонниците вървяха с песнопения нагоре по пътя, който се виеше на огромни серпентини по хълма, нахлуваха през отворената врата на стадиона.
Мнозина от тях виждаха за пръв път вътрешността на храма, избухнаха в шумни ликувания и славеха всемогъществото на Вудан. Сядаха на пейките, пълнеха огромните трибуни на стадиона със стотици и с хиляди.
Мат беше всред тях, неспособен да мисли за нещо друго освен за това, че има намерение да влезе в царството на някакъв бог. Лишен от собствена воля, слезе надолу по трибуната, седна на едно място, започна да наблюдава безучастно как стадионът се изпълва с вярващи.
Не всички сектори бяха заети — храмът на Вудан побираше много повече хора. Но широка ивица от всички долни блокове бяха пълни с вярващи, чиито пъстри туники формираха море от багри.
От старите високоговорители на стадиона продължаваше да звучи кресливата музика, разнасяше се божественото послание, което поклонниците унесено слушаха.
И Матю Дракс седеше всред множеството, наблюдаваше всичко, без да изпитва каквото и да било вълнение.
Големият плац, който заемаше средата на стадиона, беше черен — от пепелта на изгорените клади. В центъра беше натрупана нова клада от дърва и вършини, от която стърчеше един-единствен стълб.
Неколцина монаси стояха около нея и се готвеха да сложат отгоре й още една кола дърва. Когато музиката секна, бяха свършили работата си и един от тях — беше Маатин — пристъпи напред и поднесе някакъв малък предмет към устата си.
— Братя! Сестри! — разнесе се гласът му от всички небесни посоки. През редиците на вярващите се понесе някакъв шепот на обърканост. Ново чудо на Вудан…!
Ако Мат беше все още на себе си, лесно щеше да разбере, че това са високоговорителите на стадиона. Но сетивата му бяха замъглени, неспособни да мислят логически.
— Приветствам ви с добре дошли в свещеното място, в храма на Вудан!
Вярващите ликуваха. Наелектризирваха се един друг с виковете си. Магията на масата отнемаше и последната им трохичка разум.
— Всички, които сте тук днес, сте истински вярващи, верни последователи на Вудан, които са заслужили да живеят на това райско място — продължи монахът. — Но има и други, които не са така убедени, които с любопитството и съмнението си заплашват спасението на душите на всички нас.
Масата зарева възмутено. Гневно стисна юмруци. И Мат почувства как у него се надига гняв и ярост. Извираше направо от душата му и не можеше да направи нищо против това…
— Затова наш свещен дълг като ревностни апостоли на Вудан е да смажем съмняващите се и неверниците! Ще унищожим телата им и ще предадем духа им на пречистващите пламъци, за да се яви очистен пред Вудан, нашия бог!
Отново акламации от всички сектори на стадиона.
— Вудан! Вудан! Вудан! — започнаха да скандират вярващите. И Мат се присъедини към хора, вдигна юмрук във въздуха.
— Вижте! — извика Маатин. — Така свършва онзи, който се съмнява във Вудан!
Обърна се и в края на арената се отвори врата. Излязоха неколцина монаси в кафяви раса, които водеха със себе си млада жена.
Тя носеше бялата одежда на каеща се, косата й се спускаше на дълги, объркани кичури. Кожата й беше бяла като тебешир. Кръв течеше от една рана на челото й — явен признак, че са я измъчвали и били.