Още трийсет метра го деляха от спасителната врата. Още двайсет и пет…
„Спри! — чу той гласа в главата си. — Спри! Нищо няма да ти направим…“
Можеха да четат мислите му! Можеха да се намесват в съзнанието му и да му заповядват!
Но само, ако той им позволеше…
— Можете да ми… — изръмжа Мат и блокира мислите си, като се концентрира в първото нещо, което му хрумна. Не можеше да каже защо беше тъкмо онази стара песен на „Куин“, но текстът и мелодията се появиха неочаквано в съзнанието му…
В този момент стигна до вратата. Бързо смъкна Аруула от гърба си, шмугнаха се бързо вътре и веднага се заеха да затварят двете стоманени крила.
Ордата влечуги напираше към тях. Тварите изсъскаха гневно, когато разбраха, че ще закъснеят. Една от тях изскочи напред и се засили към вратата — за части от секундата, преди Мат да я затвори.
Покрита с рогови люспи ръка влетя през пролуката и се опита да ги достигне. Аруула изпищя и едва успя да избегне смъртоносния удар. В следващия миг Мат се хвърли с цялата си тежест срещу вратата. Заключалката щракна с приглушен грохот — и отдели лапата на влечугото от собственика й.
Отвън се разнесе остър писък. Откъснатата ръка падна на земята и остана да лежи в локва зелена слуз.
Мат бързо постави резето, а Аруула вдигна отделената от тялото ръка и я разгледа с погнуса.
— Що за същества са това? — попита тя.
— Не знам — отвърна Мат. — Знам само, че искат да ни убият и че трябва да видим как да се измъкнем по най-бързия начин.
Аруула пусна лапата да падне, навлезе малко в изпълнения със зелена флуоресцентна светлина коридор.
— Била съм вече тук — каза тя тихо.
Системата от коридори беше безкрайно дълга. Гъста зелена слуз капеше от тавана и стените, излъчваше зеленото сияние, което осветяваше подземния лабиринт.
С пестеливи думи Аруула описа на Мат всичко, което се беше случило. Разказа му и за първоначалните си видения, за нощното си откритие и за това, че зад монасите от Етера се крие някаква ужасяваща тайна.
— Нито един от монасите не е човек като нас — каза. В действителност това са онези страшни твари. Имат дарбата да проникват в главите ни и да ни накарат да вярваме, че изглеждат като хора.
— Знам — отвърна Мат. — Телепати са — също като теб.
— Може би това е и причината да видя онези неща — предположи варварката.
— Вероятно — потвърди Мат. — И сигурно затова искаха да те изгорят. Опасна си за тях. Виждащ неща зад нещата…
Аруула удостои Мат с поглед, който представляваше смесица от гняв, тъга и разочарование.
Разбираше я добре. За нея беше още по-зле, отколкото за него да открие ужасяващата истина зад красивата фасада на Етера. Беше си въобразила, че е в рая, крайната цел на нейните желания и мечти, а сега беше принудена да разбере, че е било само лъжа и измама.
— Но защо е всичко това? — попита тя. — Защо…
Тя се прекъсна, спря внезапно, за да подслуша. Особените й сетива, изглежда, почувстваха нещо.
— Какво има? — попита тихо Мат.
— Шшшт — прошепна тя. — Долавям, че …
Не успя да продължи, защото в този момент тънката ципа на слузта, която покриваше стените, се разкъса и едно от страховитите влечуги изскочи оттам като от спукан околоплоден мехур.
Ужасени, Мат и Аруула отстъпиха назад, инстинктивно вдигнаха камите си, за да се противопоставят на нападението на съществото. С противно фучене главата на влечугото се стрелна като змия напред и изпръска жълта отрова. С голяма мъка успяха да избегнат несъмнено разяждащата струя.
— Призовава събратята си — извика високо Аруула. — Чувам го.
— По дяволите — изръмжа Мат. Последното нещо, което им беше притрябвало сега, беше орда кръвожадни влечуги. Трябваше да накара съществото да замлъкне, веднага…
— Бягай, Аруула! — изрева на спътницата си, блокирайки с всички сили мислите си, за да не може съществото да ги долови.
Аруула не зададе никакви излишни въпроси. Избягна още една яростна атака на влечугото, после се отдръпна назад, затича се надолу по коридора. Мат направи същото. Влечугото нададе пронизителен писък. После се спусна да ги преследва.
Мат се обърна рязко и неочаквано за влечугото, вдигна камата си, готова за мятане. Прицели се бързо, после острието проряза въздуха срещу мелеза от алигатор и гигантска змия и се заби точно между неподвижните очи на влечугото.
Злите пламъчета в тях рязко угаснаха. Потече вадичка зелена кръв. Съществото се строполи със задъхване. Беше мъртво още преди да рухне на земята.
5
Ние сме победителите, ние сме победителите… няма време за губене, защото ние сме шампионите… на света… — Бел. прев.