Банкерът беше прав. Наистина беше притеснен. Трябваше да се приспособи по-добре, да се отпусне.
— Вие сте умен. Знаехме го още в Сайгон.
— Никога през живота си не съм ви виждал — отговори италианецът и махна на келнера. — Due Сатрап, per favore.
— Не пия кампари…
— Не ви карам да го пиете. Двама италианци, седнали на чаша кампари на „Виа Венето“, не бият на очи. И нямам намерение да е иначе. Та за какво искахте да разговаряме?
— За един грък на име Дакакос. Банкерът повдигна вежди.
— Ако имате предвид Тео Дакакос, наистина е грък.
— Познавате ли го?
— Че кой във финансовия свят не го познава? Работа ли имате с него?
— Може би. Той е корабопритежател, нали?
— Да, наред с много други неща. Освен това е много млад и влиятелен. Дори полковниците в Атина премислят добре, преди да нарушат с нещо интересите му. По-възрастните му конкуренти много внимават с него. Това, което не може да постигне с опит, постига с енергия. Той е като бик.
— Кои са основните му интереси?
Веждите на италианеца още веднъж се вдигнаха нагоре.
— Интересува се преди всичко от самия себе си.
— С какво се занимава в Югоизточна Азия. За кого работи в Сайгон?
— Той не работи за никого. — Келнерът се върна с напитките. — Посредничи и транспортира материали за разузнаването във Виентян, Северен Лаос и Камбоджа. Както знаете, това са секретни доставки и се контролират пряко от разузнавателното управление. Доколкото разбрах, вече се е изтеглил от този бизнес.
„Ето това е то“ — помисли си Андрю. Те бяха засекли корупцията в управлението, а Дакакос беше засякъл тях.
— Доста усилия положи, за да се намеси.
— И успя ли да го направи? Виждам, че е успял. Анаксас-младши обикновено успява. В това отношение той е предсказуем. — Италианецът вдигна деликатно чашата си.
— Какво име споменахте?
— Анаксас. Анаксас-младши, син на Анаксас Силния. Добре звучи, нали? Гърците обичат да споменават родословното си дърво, колкото и незначително да е то. Струва ми се претенциозно.
— Често ли използва това име?
— Не. Поне за себе си. Яхтата му се нарича „Анаксас“, няколкото му самолета са „Анаксас“ 1, 2 и така нататък. Вмъкнал го е в имената на няколко от фирмите си. Почти като мания му е. Теодор Анаксас Дакакос. Най-големият син в бедно семейство, отгледан от някакъв религиозен орден в Северна Гърция. Обстоятелствата не са много ясни, той не насърчава любопитството.
Италианецът пресуши чашата си.
— Това е интересно.
— Нима казах нещо, което не знаехте?
— Може би — отговори Андрю. — Не е важно.
— От което мога да съдя, че е важно. — Италианецът се усмихна с тънката си, безкръвна усмивка. — Дакакос е в Италия, знаете ли?
Андрю скри изненадата си.
— Така ли?
— Значи наистина имате работа с него. Има ли още нещо?
— Не.
Банкерът стана бързо и се изгуби в тълпата по улицата.
Андрю остана на масата. Значи Дакакос се намираше в Италия. Зачуди се къде ли щяха да се срещнат. Много желаеше да се срещнат. Почти толкова, колкото желаеше да открие контейнера от Солун.
Искаше да убие Теодор Анаксас Дакакос. Човекът, ликвидирал организацията му, не заслужаваше да живее.
Андрю стана. Усещаше подутината в джоба на якето си. Спомените на баща му отпреди половин столетие.
26.
Адриан премести куфара си от лявата в дясната ръка и пусна наплива от пътници напред по широкия коридор на лондонското летище „Хийтроу“. Не искаше да е първи на гишето за паспортна проверка. Щеше да мине някъде по средата, дори към края на опашката. Така щеше да има повече време да се огледа, без да привлича вниманието на околните. Чудеше се кой ли от многото хора наоколо го следи.
Полковник Таркингтън не беше глупак. Само минути след като беше подал заявление за нов паспорт, той вече е знаел, че Адриан Фонтайн чака в „Рокфелер Сентър“, за да му издадат паспорт. Не беше изключено за него да се е лепнал агент още преди да е излязъл от сградата. Ако не, това беше въпрос на време и затова той реши да лети за Лондон, а не за Рим.
Утре щеше да започне преследването — аматьор срещу професионалисти. Първата му задача беше да изчезне, но не знаеше как. От една страна, му се струваше просто — той беше един сред милиони други, нима щеше да е лесно да го открият? Но после се замисли. Налагаше се да пресича държавни граници, а това означаваше удостоверяване на самоличността. Трябваше да се храни и да спи — значи подслон и покупки, места, които можеха да бъдат наблюдавани, контролирани.