Не, не беше толкова просто. Особено ако нямаш опит. Той нямаше никакви контакти с подземния свят, ако срещнеше такива хора, не знаеше как да се държи с тях. Съмняваше се, че би могъл да отиде при някого и да му каже: „Имам нужда от фалшив паспорт, ще платя добре.“ Или: „Искам да отида в Италия нелегално.“ Или дори: „Няма да ви кажа името си, но съм готов да заплатя щедро за някои услуги.“ Такава дързост му се струваше фантастична. Нормалните мъже и жени не правеха такива неща. Биха станали за смях. Но професионалистите, като тези, с които щеше да си има работа, не бяха нормални хора. За тях подобно нещо не представляваше проблем.
Огледа опашките пред гишетата. Имаше общо шест и той избра най-дългата. Когато се запъти нататък, разбра, че постъпката му е аматьорска. Наистина така щеше да има повече време да се оглежда наоколо, но същото важеше и за другите.
— Професия, сър? — попита служителят на гишето.
— Адвокат.
— По работа ли идвате?
— До известна степен. И за удоволствие.
— Колко време смятате да останете?
— Не съм сигурен, но не повече от седмица.
— Имате ли резервация за хотел?
— Не, не съм направил, но може би ще отседна в „Савой“.
Чиновникът вдигна глава. Трудно беше да се каже дали е впечатлен от скъпия хотел, или е раздразнен от тона му. Или пък името Фонтайн, А. беше записано на лист някъде в чекмеджето му и той искаше да погледне лицето.
Независимо от всичко, служителят му се усмихна, подпечати новоиздадения паспорт и му го върна.
— Приятно прекарване в Англия, мистър Фонтайн.
— Благодаря.
В „Савой“ му намериха стая откъм двора и му обещаха да го преместят в апартамент с изглед към Темза веднага щом някой се освободи. Той прие, като им каза, че очаква да остане в Англия близо месец. Щеше да пътува извън Лондон през повечето време, но би искал апартаментът да е на негово разположение.
Изуми го лекотата, с която излъга. Каза го небрежно, уверено. Не че беше толкова важно, но фактът, че успя да го направи, му вдъхна известна увереност. Важното беше, че се възползва от представилия се случай. Беше реагирал.
Седна на леглото сред разстланите върху покривката самолетни разписания. Намери каквото търсеше — полет на скандинавските авиолинии от Париж до Стокхолм в 10,30 сутринта и на южноафриканските авиолинии от Париж до Рим в 10,15. Първият излиташе от летище „Де Гол“, вторият — от „Орли“.
Петнадесет минути между полетите, от съседни летища. Започна да се чуди, почти академично, дали щеше да е в състояние да изпълни заблуждаващия ход, да организира всичко и да го доведе докрай.
Трябваше да вземе предвид някои странни неща. Да реши какъв да бъде „костюмът“ му… това беше думата. Онези неща, които щяха да привлекат нужното внимание в препълненото с хора летище. Взе един бележник и записа:
Три куфара — необикновено. Палто — биещо на очи. Очила.
Шапка — с голяма периферия. Малка залепена брада.
Последното, брадата, го накара да се усмихне неловко заради собственото си въображение. Побъркан ли беше? За кого се вземаше? Какво смяташе да направи? Премести инстинктивно химикалката към началото на реда, готов да го задраска. Но спря. Не, не беше побъркан. Това беше част от дързостта, която трябваше да овладее, от неестествените за него неща, с които трябваше да свикне. Отдръпна химикалката и без колебание написа: „Андрю“.
Къде беше той сега? Дали се беше добрал до Италия? Дали е успял да пропътува половината свят, без да бъде забелязан? Дали щеше да го чака в Кампо ди Фиори.
Ами ако го чакаше, какво щяха да си кажат? Не беше мислил за това, не му се мислеше за това. Като при трудна пледоария пред враждебно настроени съдебни заседатели, не би могъл да си подготви думите предварително. Можеше само да мисли за фактите и да се надява на мисълта си, когато настъпи моментът. Но какво би могъл да каже на своя близнак — убиец? Какво имаше да му каже?
…Съдържанието на този контейнер може да се окаже много опасно за цивилизования свят…
Брат му трябваше да бъде спрян. Нищо повече.
Погледна часовника си. Беше един сутринта. Доволен беше, че през последните няколко дни не беше спал много. Сега щеше да успее да заспи. Трябваше да си почива. Утре го чакаха много неща. Париж.
Приближи се до рецепцията на хотел „Пон Роял“ и подаде ключа. Не беше ходил в Лувъра от пет години и щеше да е престъпление да не отиде там, след като е толкова близо. Служителят на рецепцията се съгласи учтиво и го изгледа с едва прикрито любопитство. Това беше още едно потвърждение на подозренията на Адриан — следяха го, за него задаваха въпроси.