Адриан погледна подадената му ръка и я пое.
— Разбирате ли, именно арогантността на вашата „вяра“ ме безпокои най-много. Не знам как иначе да се изразя.
— Разбирам и приемам възраженията ви. Арогантността е първият от греховете, които водят до духовна смърт. И другият, който най-често бива забравян, това е гордостта. Един ден тя може да ни убие. И тогава, млади приятелю, няма да има нищо.
Ланд се обърна и тръгна към вратата. Отвори я с лявата си ръка, с дясната все още държеше кръста. Сякаш, за да се защити. Погледна още веднъж Адриан и излезе.
Адриан запали цигара, след това я смачка в пепелника. В устата му горчеше от прекалено многото цигари и недостатъчния сън. Отиде до кафеварката и си наля кафе.
Преди час Ланд беше пипнал горещия котлон и се беше изгорил. Адриан си помисли, че монсеньорът е от хората, които винаги изпробват нещата в живота си. Но не беше в състояние да се подложи на последното изпитание. Просто си отиде. И в това имаше някаква честност.
Много повече, отколкото той самият беше показал пред майка си. Не, не беше излъгал Джейн — това щеше да е безполезно. Но не й беше казал и истината. Беше направил нещо много по-жестоко — беше я избягнал. Все още не беше готов за сблъсъка.
Пред вратата чу стъпки. Остави чашата с кафе и застана в средата на стаята. Вратата се отвори и ученият направи път на Барбара. Той беше с бяла престилка и очилата с рогови рамки някак си увеличаваха лицето му. Кафявите очи на Барбара, обикновено пълни с топлота и смях, сега гледаха строго.
— Доктор Шайър приключи — каза тя. — Може ли да си налеем кафе?
— Разбира се.
Адриан отиде до кафеварката и напълни две чаши. Ученият седна на стола, на който допреди малко седеше Ланд.
— Без захар, ако обичате — каза Шайър и постави на коленете си лист хартия. — Приятелят ви си отиде, така ли?
— Да, отиде си.
— Знаеше ли?
— Знаеше, защото му казах. Взе решението си и си тръгна.
— Мога да го разбера — отговори Шайър и премигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Седнете, моля ви.
Барбара пое кафето, но остана права. Погледна учения и се отдалечи до прозореца, а Адриан седна срещу него.
— Автентичен ли е? — попита той. — Предполагам, че това е първият въпрос, който трябва да се зададе.
— Автентичен? Що се отнася до датировката, писмото, езика… да. Мисля, че ще издържи и най-задълбочените изследвания. Ще приема, че е автентичен. Химическият анализ ще отнеме много време, но съм виждал стотици документи от същия период. Автентичен е, що се отнася до тези неща. За автентичността на съдържанието. Това е написано от полупобъркан човек, очакващ смъртта си. Много жестока и болезнена смърт. Това трябва да преценят други, ако се стигне дотам. — Шайър погледна Адриан, остави кафето на масата и взе листа. Адриан чакаше. Ученият продължи: — Според написаното на този пергамент затворникът, който на следващия ден е трябвало да изгуби живота си на арената, се е отрекъл от името Петър, дадено му от един революционер, наречен Исус. Пише, че не е достоен за него. Иска смъртта му да бъде записана срещу името Симон от Бетсаида — рожденото му име. Обзет е от чувство за вина. Твърди, че е предал спасителя си… Защото този, който е бил разпнат, не е Исус от Назарет.
Старият учен замълча. Последните му думи увиснаха във въздуха.
— Боже! — възкликна Адриан и стана от стола си. Погледна Барбара. — Това ли пише?
— Да. Този човек е изпитвал терзания. Твърди, че трима от учениците на дърводелеца са действали на своя глава, без неговото съгласие и срещу волята му. С помощта на стражите на Пилат, които подкупили, те измъкнали изпадналия в безсъзнание Исус от тъмницата и на негово място поставили престъпник с подобна външност. На следващия ден тръните и кръвта били достатъчни, за да прикрият чертите на човека, прикован за кръста. Но не това била волята на този, когото са наричали месия…
— Нищо не се променя и въпреки това всичко се променя — прошепна Адриан бавно.
— Бил е спасен, без да желае това. Неговото желание е било да умре, не да живее. Пергаментът категорично твърди това.
— Но той не е умрял! Останал е жив!
— Да.
— Не е бил разпнат!
— Не е. Ако приемем думите в пергамента за верни… при обстоятелствата, при които са били написани. Авторът им е бил на ръба на разсъдъка си, струва ми се. Аз не бих се доверил само на факта, че пергаментът е стар.