— След половин час ще изкачат билото и ще изненадат лейтенантите. Цигара?
— Не, благодаря — отговори Петриди рязко, с гръб към Виктор.
Не можеше да не забележи раздразнението в гласа му.
— Какво има? Нарани ли се?
Петриди се обърна и впи поглед във Виктор.
— Образно казано, да.
— Не, няма да се опитвам да разбера какво имаш предвид. Или си се наранил и те боли, или не. Не ме интересуват никакви недомлъвки.
Виктор реши, че ако Михайлович отново е влязъл в период на депресия, е по-добре да не разговарят. Беше започнал да мисли, че зад големите невинни очи на Петриди се крие един объркан млад човек.
— Ти се занимаваш само с това, което те интересува, нали, Виктор? Светът се върти, както пожелаеш ти! Кимваш и всичко изчезва. Превръща се в нищо. — Петриди не отделяше поглед от него.
— Замълчи и се успокой. Запали цигара, наслади се на пейзажа и ме остави на мира. Почваш да ми дотягаш.
Хърватинът бавно изтегли краката си от ръба и се обърна към Виктор:
— Няма да се отървеш от мен. Не можеш. Аз споделих тайните си с теб. Открито, честно. Сега е твой ред да направиш същото.
Виктор се вгледа в югославянина и го обзе безпокойство.
— Мисля, че не си разбрал същността на дружбата ни. Или аз не съм дооценил що за човек си.
— Не ме обиждай!
— Не те обиждам. Просто искам да сме наясно…
— Времето ми изтече! — Петриди повиши глас. Очите му бяха разширени, немигащи, изречението завърши с вик: — Не си сляп! Не си глух! А се правиш на сляп и глух!
— Махни се оттук — каза Виктор тихо. — Върни се при сержантите на стартовата линия. Играта свърши!
— Името ми — прошепна Михайлович. — От самото начало се правиш, че не го забелязваш! Петриди!
— Да, така се казваш. Забелязах това.
— И никога не си го чувал досега? Това ли искаш да кажеш?
— И да съм го чувал, не ми е направило впечатление.
— Лъжеш! Това е името на един монах! И ти си познавал този монах! — Отново думите му се превърнаха във вик на отчаяние.
— Познавам няколко монаси, но никой от тях не се казва така…
— Монах от един влак! Човек, отдаден на делото Божие! Озарен от благословията му! Не можеш да отречеш! Не трябва да отричаш!
— Света дево Мария! — прошепна Виктор едва чуто. Изненадата го стъписа. — Солун! Товарният влак от Солун!
— Да, този влак с най-светия товар под слънцето! Документите, които са душата на единствената неподкупна, безупречна църква! Ти го взе от нас!
— Ти си монах от „Ксенопи“! — възкликна Виктор, невярващ на ушите си.
— Да! С цялото си сърце и душа! С цялото си тяло!
— Как се добра дотук? Как проникна в Лох Торидън?
Михайлович изтегли краката си под тежкото си туловище и застана клекнал с лице към Виктор — див звяр, готов за скок.
— Това е без значение. Трябва да науча къде е скрит контейнерът и ти, Виторио Фонтини-Кристи, ще ми кажеш! Нямаш друг избор!
— Ще ти кажа това, което казах и на англичаните. Не знам абсолютно нищо. Защо ми е да лъжа? Те спасиха живота ми!
— Защото си дал дума. На друг!
— На кого?
— На баща си.
— Не. Убиха го, преди да ми каже каквото и да било. Поне това би трябвало да знаеш.
Монахът от „Ксенопи“ изведнъж погледна втренчено, погледът му се замъгли, клепачите му се разтвориха широко. Той бръкна под униформата си, извади малък автоматичен пистолет с къса цев и свали предпазителя с палец.
— Ти си нищожество! И двамата сме нищожества! — прошепна той. — Ние сме нищо!
Виктор задържа дъха си и сви крака. Наближаваше моментът, тази част от секундата, когато щеше да му се предостави единствената възможност да спаси живота си. Трябваше да изрита вманиачения монах — единия крак към пистолета, а другия към крака, върху който Михайлович беше преместил тежестта си, за да го изпрати в пропастта. Само това можеше да направи сега — ако му се отдадеше.
Изведнъж монахът заговори с напевен, стряскащ, безумен глас:
— Казваш истината! — Той затвори очи. — Ти ми каза истината — повтори като хипнотизиран.
— Да. — Виторио пое дълбоко въздух. Издиша, готов да пусне краката си в действие — моментът беше дошъл.
Петриди се изправи. Силните му гърди се издигаха и спускаха под военната униформа. Но пистолетът вече не беше насочен към Виктор. Ръцете му се разпериха встрани, като разпятие. Монахът вдигна глава към небето и извика: