Това беше кошмар! Кошмар, който се повтаряше, който сякаш се възпроизвеждаше непрекъснато!
Белият кичур в късо подстриганата коса. Беше го виждал… в един автомобил… в бялата светлина… малко преди дима и смъртта!
Кампо ди Фиори.
И тогава седеше на задната седалка. Гледаше го, както и тогава, през стъклото на колата, на хиляди мили оттам. Един от немските палачи!
— Боже мой! Уплаши ме! — каза Джейн и влезе в стаята. Какво…
— Свържи се по телефона с Тийг! Веднага! — извика Виктор, свали бинокъла и се засуети с шифъра на ключалката на куфарчето си.
— Но какво има…
— Направи каквото ти казах! — Той се мъчеше да се овладее. Цифрите застанаха на местата си и ключалката се отвори.
Джейн продължи да гледа мъжа си и мълчаливо започна да набира номера.
Виктор се втурна в спалнята и извади пистолета си от купчината ризи в гардероба. Извади го от кобура и се върна при Джейн.
— Виктор! Престани! За Бога!
— Кажи на Тийг да дойде веднага! Кажи му, че долу стои един от немците от Кампо ди Фиори!
Изтича в коридора и надолу по стълбата, като освободи с палец предпазителя на оръжието. Когато стигна на долния етаж, чу ръмженето на двигателя. Извика ядосано и хукна надолу до пътната врата, отвори я с трясък и излетя навън до портата.
Сивият „Остин“ се движеше надолу по улицата. По тротоарите имаше пешеходци. Виктор се втурна след него, като накара две идващи срещу него коли да забият спирачки. Хората се разкрещяха. Мина му през ум, че мъж с пистолет в седем часа вечерта на тази тиха уличка би предизвикал доста безпокойства, но нямаше време да мисли за това. За него съществуваше единствено сивата кола, на чиято задна седалка седеше мъжът с бял кичур в косата.
Палачът!
Остинът зави зад ъгъла! Боже! Движението не беше голямо — само няколко таксита и частни коли. Машината ускори и премина на червено, като принуди един камион да забие спирачки.
Изпусна ги. Спря запъхтян. От челото му се стичаше пот, а пистолетът още беше в ръката му. Но все пак беше видял нещо. Четири от шестте цифри на регистрационния номер.
— Този автомобил е собственост на гръцкото посолство. Аташето, който го ползва, твърди, че някой е взел колата днес, късно следобед. — Тийг говореше бързо, ядосан не само от очевидно невярната информация, но и от самия инцидент. Това беше пречка. Сериозна пречка. Точно сега операцията най-малко имаше нужда от нещо такова.
— Защо този немец? Кой е той? Аз знам само какъв е той! — Виктор говореше тихо и възбудено.
— Тръгнахме по всички възможни следи. Десетина опитни специалисти, преглеждат цялата документация. Скицата, която направи художникът, според теб е добра. Ако има такъв човек, ще го открием.
Виктор стана от стола, отиде до прозореца, спря се пред тежките черни завеси и се върна обратно. Погледна разсеяно голямата карта на Европа на стената, по която бяха набодени десетина флагчета.
— Това е влакът от Солун, нали? — Зададе въпроса тихо, без да има нужда от отговор.
— Това не обяснява присъствието на германеца. Ако е германец.
— Казах ти! — прекъсна го Виктор и се обърна към генерала. — Беше там. В Кампо ди Фиори! Тогава ми се стори, че съм го виждал някъде.
— И не можа да си спомниш къде?
— Не. Понякога това ме влудява! Не помня!
— Опитай да го свържеш с нещо. Върни се назад. Мисли за градове, хотели. Спомни си сделките, договорите. Семейството ви е имало инвестиции в Германия.
— Опитах всичко това. Без резултат. Лицето си спомням смътно, но белият кичур не може да излезе от ума ми. — Виктор се върна уморено до стола и седна. Облегна се и улови слепоочията си. — Алек, безпокоя се ужасно!
— Няма защо.
— Ти не си преживял нощ като онази в Кампо ди Фиори.
— В Лондон това няма да се повтори. Нито пък другаде. Утре жена ти ще бъде отведена в министерството и ще предаде работата и документацията си на свой заместник. Увериха ме, че това може да приключи до обяд. След това ще я откараме в провинцията. Ще бъде на усамотено място, в пълна безопасност. Ще остане там, докато се върнеш или докато заловим твоя човек. Докато го накараме да проговори.
Виктор свали ръцете от слепоочията си и погледна Тийг въпросително.
— Кога успя да направиш всичко това? Нямаше никакво време.
Генералът се усмихна, но това не беше смущаващата усмивка, с която Виктор беше свикнал. Беше дружелюбна.
— Това е план за действие в непредвидени обстоятелства, който съставихме веднага след като се оженихте. Няколко часа след това, ако трябва да бъда точен.
— И тя ще е в безопасност?