Вътре цареше хаос. Въпреки тъмнината навсякъде се виждаха развалини. Улиците бяха пусти. Тук-там в прозорците се виждаха запалени свещи — електричеството беше прекъснато почти навсякъде. Висяха скъсани жици, имаше десетки автомобили и камиони извадени’ от строя — смачкани, преобърнати, подобно на гигантски насекоми.
Варшава бе мъртва. Въоръжените й убийци кръстосваха града на групички и сякаш се страхуваха от трупа.
— Ще отидем в „Казимеж“ — обясни Любок тихо. — Там те очакват. На около десет пресечки е.
— Какво е „Казимеж“?
— Стар дворец на булевард „Краков“. В центъра на града. Преди беше университет. Сега немците го използват за казарма и канцеларии.
— И ще отидем там?
Любок се усмихна в мрака.
— Това, че нацистите са влезли в университет, не означава, че са научили нещо. Целият технически персонал по поддръжката на сградите е с нас. Поне има зачатък на нелегална организация.
Любок вмъкна мотоциклета между две немски служебни коли на булевард „Краков“ малко встрани от входа на „Казимеж“, на отсрещния тротоар. Наоколо нямаше никой, с изключение на охраната. Светеха само две улични лампи, но на тревата пред фасадата имаше прожектори, които осветяваха множеството й орнаменти.
От сянката излезе немски войник. Приближи се до Любок и го заговори тихо на полски. Любок кимна. Войникът продължи по диагонал към входа на „Казимеж“.
— Той е от организацията — обясни Любок. — Даде паролата правилно. Каза, че трябва да влезеш първи. Питай за капитан Ханс Нюман от Седми блок.
— Капитан Ханс Нюман — повтори Виктор. — Седми блок. След това какво?
— С него трябва да се срещнеш тази вечер. Той ще те заведе при другите.
— Ами ти?
— Ще изчакам десет минути и ще те последвам. Трябва да питам за полковник Шнайдер от Пети блок.
Любок изглеждаше угрижен. Виктор разбра. Досега никога не се бяха разделяли преди нелегална среща.
— Доста необичайно, нали? Изглеждаш ми разтревожен.
— Сигурно имат причини да го направят.
— Но не ги знаем. Този човек не ти ги каза.
— Не би трябвало да ги знае. Той е само куриер.
— Имаш ли чувството, че е капан?
Любок погледна Виктор в очите замислено.
— Не, не е възможно. Комендантът тук е компрометиран. Имам го на филм. Не искам да те занимавам с подробности, но слабостта му към малки деца е добре документирана. Виждал е снимките и знае, че има негативи. Живее в непрекъснат страх, а ние… Той е любимец на Берлин, близък приятел на Гьоринг. Не, не може да има капан.
— Но ти се тревожиш.
— Напразно. Този човек знаеше паролата съвсем точно, а тя не е проста. Ще се видим по-късно.
Виктор излезе от очукания кош на мотора и се запъти към входа на „Казимеж“. Изправи раменете си — самата надменност — и се приготви демонстративно да покаже документите, които щяха да му осигурят достъп до сградата.
Тръгна по осветената от прожекторите алея и забеляза в полумрака встрани да се разхождат немски войници по двама и по трима. Преди година тези хора можеше да са били студенти и професори. Сега бяха завоеватели, отделени от разрушенията навън, скрити зад оградата на „Казимеж“. Смъртта, гладът и насилието бяха резултат от техните действия и въпреки това те се разхождаха съвсем спокойно по добре поддържаните алеи, напълно забравили опустошението, което сами бяха донесли.
Кампо ди Фиори. В Кампо ди Фиори също имаше прожектори. Както и смърт.
Застави се да не мисли за това. Не можеше да си позволи да не внимава. Входът на № 7 — солидна дървена врата, оградена от арка с орнаменти — беше точно насреща. На единственото мраморно стъпало стоеше войник на пост.
Виктор го позна — беше този, който заговори Любок на полски на булевард „Краков“.
— Добре се справяте — прошепна Виктор на немски. Часовият кимна и отвори вратата.
— Сега бърза! По ляво стълбище. Ще чакат на първа площадка.
Фонтайн бързо влезе в мраморното фоайе, стигна до стълбището и тръгна нагоре. Някъде по средата на пътя го обзе тревога.
Гласът на часовия, немският му. Думите бяха странни, тромави. Сега бърза… По ляво стълбище…
Внимавай, когато чуеш прекалено граматичен език или обратно — неправилни окончания на думите. Лох Торидън.
Този войник не беше немец. Но защо пък да е? Той е от организацията. Но пък организацията не би рискувала…
На площадката над него се появиха двама немски офицери с насочени към него пистолети.