— Той се провали. Знаеше какво се очаква от него. Разбираше се от само себе си.
— Вие сте побъркани! Заразявате всички, до които се докоснете. Можете да ми вярвате или не, но ви казвам, че не разполагам с информацията, която искате!
— Лъжец!
— Вие сте луди!
— Тогава защо пътуваш с Любок? Отговори, сеньор Фонтини-Кристи. Защо Любок?
Виктор се сепна. Споменаването на Любок го накара да се залепи до стената.
— Любок! — прошепна той изумен. — Ако сте запознати с работата му, знаете и отговора на въпроса си.
— Лох Торидън, така ли? — попита монахът със сарказъм.
— За първи път се срещам с него. Знам само как се справя с работата си. Той е евреин и… поема огромни рискове!
— Работи за Рим! — извика монахът. — Посредничи за Рим. Между теб и Рим!
Виктор замълча. Беше толкова изненадан, че не знаеше какво да каже.
— Странно, нали? — продължи монахът с дълбок, проникващ глас. — От всички възможни придружители в окупираните територии, точно той! Само за да те преведе? И очакваш да повярваме във всичко това?
— Вярвайте в каквото искате. Казвам ви, че това е лудост!
— Това е предателство! — изкрещя монахът и направи няколко крачки напред. — Един извратен тип, който може да вдигне телефона и да шантажира половината Берлин! И е недостойно за теб, жалкото псе, което работи за чудовищата…
— Фонтайн! Залегни! — Пронизителната команда долетя откъм тъмния тунел. Беше гласът на Любок — викът отекна в каменните стени и заглуши виковете на монаха.
Виктор се извъртя и скочи напред. Изтърколи се по перона и падна долу при ръждясалите релси. Над главата си чу свистенето на куршумите и трясъка на оръжия без заглушители.
В трептящата светлина от свещите той забеляза фигурите на Любок и още няколко души да излизат от тъмнината, да се прикриват зад скалите и да се целят.
Всичко свърши за секунди. Монахът беше паднал — ранен в гърба, едното му ухо беше откъснато. Легнал на перона, умиращ, той се бе надвесил над Виктор и го гледаше втренчено.
— Ние… — каза той в предсмъртен шепот — не сме твои врагове. В името на Бога! Предай ни тези документи!
Чу се още един, последен изстрел. Челото над изцъклените очи на монаха се пръсна.
Виктор усети, че някой го хваща за рамото. Болката го прониза. Дърпаха го да се изправи.
— Ставай! — извика Любок. — Може би са чули изстрелите. Трябва да бягаме.
Хукнаха през тунела. Един от хората на евреина държеше джобно фенерче и осветяваше пътя напред. Даваха нарежданията на полски и Любок превеждаше, за да ги разбира Виктор.
— На около двеста метра напред има монашеска пещера. Ще се измъкнем.
— Какво?
— Монашеска пещера — отговори Любок запъхтян. — Този дворец е стар столетия. Имало е нужда от убежища.
На четири крака те пропълзяха през един малък проход, прокопан в стената, и се оказаха в една пещера. Въздухът тук беше по-различен. Някъде наблизо имаше изход.
— Трябва да поговоря с теб — каза Виктор бързо.
— Ще ти кажа направо — отговори Любок. — Капитан Ханс Нюман е предан на Райха офицер и има братовчед в гестапо. Полковник Шнайдер не съществува. Знаехме, че е капан… Честно казано, не очаквах Да те намерим в тунела. Това беше късмет. Бяхме тръгнали към Седми блок.
Любок се обърна към хората си на полски, след това преведе:
— Ще останем тук още четвърт час. Достатъчно е. След това ще отидем на срещата в Седми блок. Всичко ще стане според предвиденото.
Виктор сграбчи ръкава на Любок и го дръпна настрана от останалите. Беше доволен, че светлината на електрическото фенерче е достатъчна, за да вижда лицето на евреина.
— Този капан не беше германски! Тези хора бяха гърци. Единият беше монах! — Виктор шепнеше, но не можеше да прикрие чувствата си.
— Ти си луд — отговори Любок с безразличие и непроницаем поглед.
— Те бяха от „Ксенопи“!
— От какво?
— Много добре ме чу!
— Чух те, но нямам представа за какво говориш. — Дявол да го вземе, Любок! Кой всъщност си ти?
— Много неща за много хора, слава на небесата.
Виктор сграбчи русокосия евреин за реверите. Погледът на Любок изведнъж стана далечен, изпълнен със студен гняв.
— Казаха, че работиш за Рим. Че им посредничиш. В какво? Какво означава всичко това?
— Не знам — отвърна евреинът бавно.
— За кого работиш?
— Работя за много хора. Срещу нацистите. Това е всичко, което трябва да знаеш. Както виждаш, грижа се да останеш жив и да проведеш разговорите си. Как го правя, не те засяга.
— И не знаеш нищо за Солун?
— Това е град в Гърция, на Егейско море… А сега ме пусни!