След това внимателно затвори кутията и я мушна в джоба на изцапаното си с кръв палто. Облегна се назад и започна да диша тежко.
— По-добре ли се чувстваш? — попита я Виктор.
Тя се обърна и го изгледа. Сега очите й бяха по-спокойни. В тях имаше само презрение.
— Трябва да разбереш, капитане. Аз не чувствам. Няма чувства. Човек просто живее.
— Какво ще правиш?
Тя извърна поглед от него и се обърна към илюминатора. Отговори му тихо, унесено, сякаш не разговаряше с него:
— Ще живея, ако мога. Не зависи от мен. Зависи от вас.
Стюардът се размърда между седалките. Тръсна глава и се изправи на колене. Преди да разбере какво става, Любок застана пред него.
— Ако искаш да останеш жив, в Мюлхайм ще правиш каквото ти кажа!
В погледа му се появи примирение. Виктор стана.
— Какво ще правим с момичето? — прошепна той.
— Какво ще правим? — парира го евреинът.
— Искам да я вземем с нас.
Любок прокара ръка през косата си.
— Дявол да го вземе! Или това, или трябва да умре. В състояние е да ме издаде за капка морфин. — Той я погледна. — Накарай я да се изчисти колкото може. Там отзад има един шлифер. Да го облече.
— Благодаря — каза Виктор.
— Не ми благодари. Бих я ликвидирал моментално, ако мислех, че това е по-доброто решение. Но тя може да ми е от полза. Била е в подразделение на командоси, за което дори и не подозирахме.
Хората от Съпротивата посрещнаха колата край Лоран, недалеч от френско-швейцарската граница. Виктор смени немската униформа с чисти, но парцаливи цивилни дрехи. Пресякоха Рейн привечер. Момичето беше отведено В един планински лагер на Съпротивата — беше твърде упоена и неконтролируема, за да я изпратят в Монбелиар.
Откараха някъде стюарда. Виктор не каза нищо. Спомняше си кея на Челе Лигуре, когато се беше намесил заради един друг войник.
— Сега ще те оставя — каза евреинът, когато стигнаха на другия бряг. Ръката му беше протегната.
Виктор се изненада. Според плана Любок трябваше да го придружи до Монбелиар. Не беше изключено там да го очакват нови инструкции от Лондон. Той пое протегнатата ръка, недоумяващ:
— Защо? Мислех, че…
— Знам, но нещата се промениха. Във Висбаден има проблеми.
Виктор стисна ръката му с две ръце.
— Не знам какво да ти кажа. Дължа ти живота си.
— Ти би постъпил по същия начин за мен, ако се наложеше. Не се съмнявам в това.
— Ти си смел и благороден.
— Онзи гръцки монах каза, че съм извратен тип, който може да шантажира половината Берлин.
— А можеш ли наистина?
— Може би — отговори Любок бързо и погледна французина, който му махаше с ръка да се качва на лодката. Кимна му и отново се обърна към Виктор.
— Чуй ме — каза той тихо и издърпа ръката си. — Този монах каза и още нещо. Че работя за Рим. Ти каза, че не знаеш за какво става дума.
— Не, не знам точно. Но не съм и съвсем сляп. Има нещо общо с влака от Солун.
— Не нещо общо. Изцяло е свързано с него.
— Значи наистина работиш за Рим? За църквата?
— Църквата не е твой враг. Повярвай ми.
— И гръцкият орден твърди, че не е мой враг, но без съмнение имам враг. Не отговори на въпроса ми. Наистина ли работиш за Рим.
— Да. Но не така, както си мислиш.
— Любок! — Виктор улови евреина за раменете. — Аз не мисля нищо! Не знам нищо! Не можеш ли да разбереш това?
Любок го изгледа изпитателно в нощния мрак.
— Вярвам ти. Дадох ти десетина възможности. Ти не се възползва от нито една.
— Възможности? Какви възможности? Французинът от лодката извика нетърпеливо:
— Хей! Паун! Да се махаме оттук!
— Идвам — отвърна Любок, без да отделя поглед от Виктор. — Последно. Има хора и от двете страни, които смятат тази война за нещо несъществено в сравнение с информацията, с която смятат, че разполагаш. Донякъде съм съгласен с тях. Само че ти не разполагаш с тази информация. А войната трябва да продължи. Докато победим. Всъщност баща ти се показа по-умен от всички тях.
— Баща ми? Какво искаш да кажеш?
— Трябва да тръгвам. — Любок свали ръцете на Виктор от раменете си с твърдо, но не враждебно движение. — Ето затова направих каквото направих. Съвсем скоро ще разбереш. Монахът в „Казимеж“ беше прав. Наистина има чудовища. Сам той е едно от тях. Има и други. Но недей да обвиняваш църквите, те нямат вина. Те отглеждат фанатиците, но нямат вина.
— Паун! Веднага!
— Идвам! — отговори Любок със силен шепот. — Довиждане, Фонтайн. Ако само за миг се бях усъмнил в това, което твърдиш, щях да те премажа собственоръчно, за да ми кажеш каквото знаеш. Или да те убия. Но ти не лъжеш. Намираш се по средата. Сега-засега ще те оставят на мира. За известно време.