— Не ти ли мина през ум, че ако искаше да го направи, щеше да се обърне първо към нас? Към теб?
— Не. Ние не бихме могли да му върнем земите и фабриките.
— Не го познаваш — отсече Тийг. — Изобщо не си направи труда да го опознаеш. Това беше първата ти грешка.
— Да, предполагам, че си прав. По-голямата част от живота си съм прекарал сред лъжци. Сред измамници. Понякога е най-трудно да схванеш простата истина. — Бревър вдигна поглед към Тийг. Лицето му можеше да събуди съжаление, бялата кожа беше изопната, хлътнатините под очите му говореха за силно изтощение. — Ти не повярва, нали? Не повярва, че е мъртъв?
— Не.
— Аз не можех да рискувам, разбиращ ли? Приех това, което ми каза ти, че немците не биха го убили, че ще го проследят, ще разберат кой е, ще се опитат да го използват. Само че ми докладваха друго. Че е мъртъв. Това означаваше, че са го ликвидирали фанатиците от Рим или от гръцкия орден. А те не биха направили това, освен ако… освен ако преди това не са научили тайната му.
— И ако я бяха научили, контейнерът щеше да е техен. Не твой, не на Англия. Но поначало той никога не е бил твой.
Дипломатът извърна лице от Тийг и се отпусна, затворил очи.
— Не можем да позволим да попадне в ръцете на едни маниаци. Не в този момент. Знаем кой е маниакът от Рим. Сега Ватикана ще следи Донати. От друга страна, Патриаршията също ще прекрати действията си, имаме уверения за това.
— Което искаше да постигне Любок, разбира се.
Бревър отвори очи.
— Дали е така наистина?
— Според мен, да. Любок е евреин.
Бревър се обърна и се вгледа в Тийг.
— Повече няма да ти се бъркам, генерале. Продължавай своята война. Моята е в патова ситуация.
Антон Любок прекоси пражкия площад „Венцеслаус“ и се изкачи по стъпалата на разрушената от бомбите катедрала. Късното следобедно слънце се промъкваше през огромните дупки на покрива, оставени от бомбите на Луфтвафе. От лявата стена липсваха цели късове. Навсякъде бяха издигнати груби скелета, за да я подпират.
Застана в далечния ляв проход между седалките и погледна часовника си. Беше време.
Иззад завесата излезе възрастен свещеник и премина пред кабинките за изповед. Спря за миг пред четвъртата. Това беше знакът.
Любок се запъти натам предпазливо, без да отделя поглед от десетината богомолци. Никой от тях не го гледаше. Той дръпна завесата и влезе в изповедалнята. Коленичи пред малкото разпятие, а трептящата светлина на свещта хвърляше сенки по драпираните стени.
— Прости ми, отче, защото съгреших — започна да говори той тихо. — Съгреших ужасно. Опозорих тялото и кръвта Христови.
— Никой не може да опозори Сина божий — долетя очакваният отговор иззад перденцето. — Човек може да опозори само себе си.
— Но ние сме образ и подобие Божие. Както и сам Той.
— Лошо и несъвършено подобие — беше очакваният отговор.
Любок въздъхна бавно, упражнението беше свършило.
— Ти Рим ли си?
— Аз съм пратеникът — каза гласът с тиха надменност.
— Не съм си и помислил, че си самият град, глупако!
— Тук е църква. Внимавай какво говориш!
— И ти я мърсиш — прошепна Любок. — Всички вие, които работите за Донати, мърсите църквата!
— Тишина! Ние сме от Христос!
— Вие сте измет! Твоят Христос ще ви заплюе!
В дишането зад завеската се долавяше омраза.
— Ще се моля за душата ти! — долетяха неприязнените думи. — Кажи ми за Фонтини-Кристи.
— Дошъл е единствено заради операцията Лох Торидън. Предположенията ви бяха погрешни.
— Това няма да мине! — просъска свещеникът. — Не може да не е имал и друга цел! Сигурни сме, че е имал!
— Той не се отдели от мен през цялото време. Не се срещна с никого освен с хората, за които знаехме.
— Не! Не вярвам!
— След няколко дни няма да има никакво значение какво вярваш и какво не. С вас е свършено! С всички вас. Добри хора ще се погрижат за това!
— Какво си направил, евреино? — Гласът зад перденцето беше нисък, ненавистта — пълна.
— Това, което трябваше да направя, свещенико! — Любок се изправи и бръкна в джоба си с лявата си ръка, а с дясната неочаквано дръпна перденцето.
Лицето на свещеника се откри. Беше едър, а черната му одежда го правеше да изглажда огромен. Лицето му беше на човек, който изпитва силна омраза, очите му бяха очи на хищник.
Любок извади плика от джоба си и го пусна на поставката пред изумения свещеник.
— Ето ти парите. Можеш да ги върнеш на Донати. Исках да видя как изглеждаш.
Свещеникът отговори тихо: